Джилиан Итън: Червенокоса красавица

— Просто доведи коня ми — каза Хенри мило. — Ще ти платя за отделеното време.

— Заведох коня ти при другите на полето отзад. Беше доста уморен.

Състраданието беше моментално заменено с раздразнение.

— Оставил си го? Е, отивай да го доведеш тогава! Искам да се върна на пътя, преди да се е стъмнило.

Момчето присви тесните си рамене.

— Не мога да го доведа сега.

— И защо?

— Защото се сприятели с Попи и ще нарани чувствата й, ако си тръгне толкова бързо. А и защо толкова припираш да си тръгнеш?

— Това — каза Хенри през стиснати зъби — не е твоя скапана работа. — Той закрачи покрай конярчето, възнамерявайки сам да вземе коня си, когато следващите думи на момчето го спряха.

— Знам къде е жена ти, ако я търсиш.

Хенри се завъртя рязко.

— Виждал си съпругата ми?

— Да. Виждам я постоянно. Какво искаш от нея? — Момчето всъщност имаше дързостта да му се ухили, разкривайки равни бели зъби и трапчинка високо на лявата си буза.

Хенри усети как раздразнението му се разраства и стисна ръце в юмруци, за да не протегне ръце и да удуши момчето.

— Все още в Хийтридж ли е? — успя да попита с привидно спокоен тон.

— Разбира се, че е тук. Всъщност е точно тук в конюшнята.

В конюшнята? Хенри обърна глава във всички посоки, докато оглеждаше пътеките, покрити със сено. Всяка клетка беше прилежно затворена. Малката стаичка, в която държаха храната и седлата, беше заключена от външната страна. Жена му не беше тук, освен ако не се криеше в някоя от клетките, а той не обичаше да го правят на глупак.

— Не я виждам — изръмжа.

— Може би не се вглеждаш достатъчно.

Хенри си пое рязко въздух.

— От колко време работиш тук? — попита настоятелно.

— Оу, около осем месеца и половина — отвърна момчето. Поради някаква причина изглеждаше така, сякаш едвам се сдържаше да не се засмее и Хенри започна да се чуди да не би арогантното момче да беше лудо.

— Ако искаш да си запазиш работата, се научи да говориш с уважение, или ще се озовеш на улицата — каза остро, а зелените му очи искряха.

Изглежда момчето се сепна от порицанието му, но беше за негово добро. В работната сфера нямаше място за слуги, които възразяваха на господарите си и най-добре беше да научат този безценен урок от ранна възраст.

Момчето се отблъсна от мястото си и скръсти тънките си ръце. Устата му се присви инатливо и то дръпна върха на шапката си надолу.

— Грубиян — промърмори.

Очите на Хенри се разшириха.

— Моля?

— Казах, че си грубиян — отвърна троснато момчето.

— А аз казвам, че си уволнен!

— Добре. И без това не ми се плащаше. От сега нататък можеш сам да си чистиш конюшнята! — Момчето запрати голямата шапка настрани, разкривайки дълга, къдрава, тъмночервена коса, която моментално го превърна в нея .

Хенри стисна челюст. Беше виждал тази червена коса само на една жена досега. Стиснал устни, той се обърна и закрачи навън от конюшнята.

Този път наистина го беше направила. Леко изумена от собствената си смелост, Маргарет тръгна след Хенри. Късите й крака не можеха да се сравняват с неговите, затова трябваше да притичва, за да го настигне. Не я удостои с нещо повече от кос поглед, когато застана до него, но спря по средата на пътя, което тя прие за добър знак.

— З-здравей — каза тя, останала без въздух от краткото бягане. — Как си?

Тишина.

— Извинявам се, че те заблудих. Не беше много мило от моя страна. — „Въпреки че си го заслужаваше, ти, несръчна човекоподобна маймуно.“

Тишина.

— Значи най-накрая дойде да ме посетиш? На какво дължа това неочаквано удоволствие? — Този път не се опита да скрие сарказма в думите си. А и защо да го прави? Не беше нейна вината, че мъжът й бе толкова сляп, че не можеше да познае и собствената си съпруга. Обзалагаше се, че даже ако беше облечена с рокля и беше пуснала косите си, пак нямаше да знае коя е! Маргарет едва сдържаше гнева си. Освен това бе изключително груб към нея, когато я бе мислил за конярче. Не понасяше хора, които бяха груби към слугите си. Истинският характер на един мъж се разбираше от начина, по който се отнасяше с персонала си, а мрачният характер на Хенри току-що бе излязъл наяве.

— Тръгвам си — реши тя внезапно.

— Не — отвърна Хенри с измамно нежен глас. — Няма да правиш нищо подобно.

Протегна ръка с изненадваща бързина и уви пръсти около китката й, сполучливо задържайки я на място. Маргарет се зачуди дали да не се опита да се изкопчи от него, но хватката му беше желязна и тя щеше само да се посрами, опитвайки се. Стискайки устни, тя извърна поглед към къщата и зачака следващия му ход. Не й се наложи да чака дълго.