Джилиан Итън - Червенокоса красавица

„Имаш предвид през трупа ми“, помисли си Маргарет. Отвращаваше се от града с неговите отблъскващи миризми и оживени улици. Някой постоянно крещеше, а и се чувстваше ужасно за конете, които трябваше да дърпат тежките търговски колички.

Попи някога е принадлежала на пекар, който я е използвал, за да пренася брашното си от мелницата и клетото създание още имаше белези от ударите с камшик да го докаже.

Маргарет не можеше да си представи каква работа имаше Хенри в Лондон по това време на годината, когато всички аристократи бяха в провинцията. Несъмнено нещо, което засягаше похарчването на останалите й пари. Освен ако вече не ги бе пропилял. И в двата случая нямаше намерение да узнава. Беше изкарала толкова дълго в Хийтридж, какво бяха още няколко месеца? Когато Жозефин се върнеше от Франция, бяха планирали да направят пътешествие из континента заедно. Съпругът й щеше да поеме разноските както винаги и никакви разходи нямаше да се пощадят. Маргарет не можеше да се сети за нещо, което да бе чакала с по-голямо нетърпение.

— Много добре — отвърна тя със сладък и мек тон. — Ще се видим в трапезарията след около час.

— Наистина ли? — попита Хенри подозрително.

— Ама, разбира се, Ваша Светлост. Вашите желания са заповед за мен. — Жените пърхаха ли с мигли? Маргарет не беше сигурна, но си помисли, че може би го правеха, затова премигна няколко пъти за ефект.

— Да нямаш нещо в окото? — попита Хенри, като звучеше леко притеснен.

Маргарет спря да мига.

— Къде е конярят? — заинтересува се Хенри, като погледна към жребеца, който все още дишаше тежко. — Финеган трябва да бъде разходен, почистен и приготвен за нощуване.

Засмуквайки силно вътрешната част на бузата си в опит да запази сериозно изражение, Маргарет кимна замислено.

— Разбира се, че трябва. Нека да се срещнем за вечеря след час и половина тогава.

— Защо? — намръщи се Хенри.

— Защото — започна Маргарет, а ярките й сини очи блещукаха с едва прикрит хумор — ще ти отнеме поне толкова време, за да го разходиш, почистиш и приготвиш за нощуване. — Обърна се бързо на пети и забърза към къщата, като не обръщаше внимание на въпросите на съпруга си относно какво се бе случило с коняря.

Един час по-късно, с къркорещ от глад корем и с треперещо от гняв тяло Хенри влетя в трапезарията. Откри, че дългата махагонова маса беше приготвена за двама. Бяха запалени свещи в опит да придадат на стаята усещане за комфорт, но не бяха достатъчни да скрият факта, че картините на стените ги нямаше и че персийският килим, който бе в семейството му в продължение на две поколения, вече го нямаше под краката му. Свещите също така не прикриваха факта, че столът в края на масата, на който трябваше да стои жена му, беше празен.

— Хейстингс ! — изрева той.

Икономът се появи на вратата с ръце, сключени пред тялото му, и очи, гледащи право напред.

— Да, Ваша Светлост? — попита той.

Хенри започна да крачи напред-назад пред масата.

— Къде е съпругата ми? — сопна се.

— Лейди Уинтър все още се приготвя за вечеря, Ваша Светлост — излъга Хейстингс дръзко. Лейди Уинтър, все още облечена в същите дрехи, с които беше излязла да поязди, сега стоеше в салона и четеше. Хейстингс щеше да каже на херцога къде се намираше съпругата му, но тя го беше инструктирала „да не казва на този дръвник и една проклета дума“, а предаността му за момента беше към херцогинята.

— Къде е останалата част от прислугата?

— Бяха освободени, Ваша Светлост.

Хенри спря рязко и се обърна.

— Да, наясно съм с това! Но защо са били освободени, Хейстингс?

Пренебрегвайки тирадата на господаря си, Хейстингс продължи да гледа право напред.

— Опасявам се поради липса на средства — отвърна той.

— Липса… липса на какво? — заекна Хенри. Звучеше така, сякаш Хейстингс беше казал, че нямаха прислуга поради липсата на средства, но това не можеше да е истина. Беше изпращал пари на счетоводителя си през последните осем месеца, достатъчно, за да покрият разходите, да платят заплатите на прислугата и освен това да останат за издръжка на Маргарет. Къде бяха отишли парите? Определено не и в имението. Мястото се разпадаше до основи! Имаше само един ясен отговор, който виждаше, и този отговор касаеше съпругата му. Божичко, нямаше представа за какво бе успяла тази жена да изхарчи такова богатство за по-малко от година, но възнамеряваше да разбере.

— Можеш ли, ако обичаш — започна отсечено, — да осведомиш лейди Уинтър, че очаквам присъствието й в трапезарията. Веднага!