Джилиан Итън - Червенокоса красавица

Хейстингс се поклони дълбоко.

— Разбира се, Ваша Светлост.

— И побързай — добави Хенри. По принцип не избухваше толкова бързо, но нищо не вървеше така, както си бе представял. Но да намери имението в такъв вид и собствената си съпруга — неговата съпруга! — облечена като конярче, му беше дошло в повече, а когато Маргарет му се бе противопоставила и бе отказала да дойде с него в Лондон, това беше преляло чашата. Къде беше изчезнало милото, свенливо момиче, за което се беше оженил? Не можеше да се каже, че богатите наследници, готови да се омъжат за херцог, бяха на изчезване. Хенри бе имал шанс да избира и се беше спрял на Маргарет, защото хареса външния й вид и кроткото й държание.

Сега бе повече от ясно, че всичко е било един фарс, за да може тази коварна малка заговорничка да се сдобие със семейния пръстен на алчните си пръсти. Ще му пропилява всичките пари, така ли? Ще му казва не, така ли? Хенри сви ръце в юмруци, преди да ги е стоварил в края на масата, достатъчно силно, за да събори съдовете. Веднъж вече го бяха направили на глупак много отдавна и устните му се свиха при болезнения спомен. Нямаше да позволи да се случи отново.

— Повикал сте ме? — провлече един безочлив глас откъм вратата.

Хенри се обърна. Очите му се присвиха, след което се разшириха невярващо, когато видя, че жена му все още бе облечена с дрехите си за езда, въпреки че й бе казал да се преоблече. Върху едната си буза имаше размазано петно кал, а косата й се спускаше в буйни къдрици по гърба. Ботушите й бяха окаляни, а ризата разпасана. Накратко, беше истинска бъркотия от главата до петите.

— Приличаш на мъж — каза подигравателно.

Устните й се извиха нагоре.

— Поне един от нас трябва да е.

Хенри се скова целият, когато тялото му се изпълни с насилствен порив да хване Маргарет за раменете и да я разклати, докато й дойде акъла. Всъщност беше направил една крачка напред, преди да се осъзнае, и кимна троснато към празния стол в края на масата.

— Сядай — нареди.

За негова изненада Маргарет се подчини, въпреки че не си даде много зор, докато се влачеше през целия път и се отпусна на стола, който беше посочил. Когато се настани, взе една от вилиците и започна да я върти лениво между пръстите си със замислено изражение.

— Мислех си… — каза изведнъж, разчупвайки напрежението, което се беше създало между тях.

Хенри седна бавно на стола си в другия край на масата и постави лакти от двете страни на посудата пред себе си.

— И? — подкани я той, когато тя замълча.

— И… И стигнах до извода, че не те харесвам. Въобще — поясни тя, в случай че бе останал с погрешното впечатление, че го харесваше поне малко.

— Колко жалко — каза Хенри.

Тънките й рамене се отпуснаха и повдигнаха. Започна да си играе със салфетката, което беше единственият признак, че не бе толкова сдържана, колкото тонът й го оставяше да си мисли.

— И не желая да те придружавам до Лондон — продължи бодро. — Или където и да е било другаде.

— Колко жалко — повтори той.

Сини очи с цвета на ясно небе в летен ден го погледнаха изпод червеникави мигли. Изключително дълги, извити мигли, отбеляза разсеяно Хенри. А и толкова необикновен цвят. Нито червен, нито рус, нито кафяв, а смесица от трите. Същото важеше и за косата й. Наистина ли бе смятал, че е червена? Не, реши той. Не червена. Беше като огнено злато, каквото не бе виждал досега. Къдриците й блестяха под светлината на свещите, привличайки погледа му като молец към светлина.

— Не е защото си ужасен мъж, или изключителен грубиян. Чисто и просто не си подхождаме — каза тя.

Изненадан да открие, че беше започнал доста да се забавлява, Хенри се облегна назад в стола си и повдигна вежда.

— Така ли? — попита.

Маргарет кимна енергично.

— Да. Точно така.

Сега беше ред на Хенри да се заиграе с вилицата си. Той заобръща прибора отново и отново в ръката си, изучавайки сребърната дръжка, сякаш беше най-пленителното нещо на света, след което каза с измамливо спокоен глас:

— Къде, по дяволите, са всичките ми пари?

— Твоите… твоите пари? — изписка тя.

— Да. Моите пари. Парите, които изпращах тук всеки месец, откакто заминах. Парите, които трябваше да отидат за имението и поддръжката му. Тъй като покривът е на път да се срути върху главите ни, съм длъжен да попитам, моя скъпа, мила съпруго. За какво си ги пръскала? Със сигурност не и за дрехи.

— Твоите пари? — повтори Маргарет, карайки Хенри да се чуди дали наистина не беше глупава.