Джилиан Итън: Червенокоса красавица

Е, това със сигурност обясняваше окаяното състояние на къщата и земите. Това, което не обясняваше, бе защо съпругата му бе уволнила три четвърти от прислугата без разрешението му!

— Пригответе главната спалня. Пригответе топла вана, донесете вечерята ми горе и, за бога, отворете прозорците. Тук е горещо като в ада — нареди, след което отново излезе отвън. Беше време той и Маргарет да си поговорят сериозно… и този път нямаше да приеме „не“ за отговор.

За съжаление на Хенри Маргарет не беше в настроение да провежда сериозни разговори. Но беше, обаче, в настроение да язди, а сега, когато имаше прекрасен жребец на разположение, не видя нищо лошо в това да пришпори породистия кон на мъжа си из полята преди залез-слънце.

С вятъра, развяващ косите й, с парчетата земя, които падаха под краката й, най-накрая успя да забрави грижите, които я бяха измъчвали през последните осем месеца. Грижи за това дали щеше да се завърне съпругът й. Грижи за това, че й се бе наложило да освободи половината прислуга. Грижи за това, че можеше да плаща само част от заплатите на малкото, които бяха останали. Грижи, че повече нямаше да види приятелките си. Грижи, че никога нямаше да намери истинската любов, защото със сигурност не я бе открила в Хенри, непоносимият му мерзавец.

Жребецът препускаше по земята, а копитата му ехтяха в нощната тишина. Приведена ниско до врата, с пръсти, вплетени в гривата му, и с бедра, стиснали здраво седлото, Маргарет пришпори коня още, когато се изстреляха през една рядка гора и излязоха отвъд поляната. Разпръснаха се овце и кравите замучаха жално, когато двойката прелетя покрай тях като мъгла от лъскаво кафяво и огненочервено.

Когато дъхът на жребеца се учести, Маргарет се повдигна, накланяйки теглото си назад, за да го забави до по-лесно управляем ход.

— Спокойно, момче — промърмори, притискайки ръка към плешката му. — Спокойно.

Усетил свободата, жребецът все още искаше да препуска, затова през целия път към конюшните мяташе глава и цвилеше, така че всички да чуят негодуванието му.

Един по-неопитен ездач щеше да се притесни от поведението на жребеца, но след месеци в бавни разходки с кобилата за оране Попи Маргарет го намери за освежително. Повече от всички разбираше какво е чувството да те възпират.

Бяха влезли в конюшнята и тъкмо щеше да го разседлае, когато усети конят да се сковава под нея. Той спря веднага и завъртя тъмните си очи, а обърканата Маргарет прокара пръсти по разрошената му грива.

— Какво има, момче? Всичко е същото каквото го… оу.

— Какво, по дяволите , правиш с коня ми? — С три гневни крачки беше прекосил двора и беше свалил Маргарет от седлото. Едната му ръка се уви около кръста й, докато другата отскубна юздите от хватката й. Не успя да изрече и сричка, преди да я издърпат от жребеца. Първо краката й докоснаха земята, а след това и дупето й, когато Хенри я пусна неочаквано. С махащи във въздуха ръце Маргарет политна назад и с нищо, което да й попречи да падне, се приземи по задник, вдигайки облак прах.

Замаяна и дезориентирана поклати глава, за да се свести, но не се опита да се изправи. Беше по-безопасно — за Хенри — ако останеше на земята. Когато беше толкова бясна, нямаше идея на какво беше способна.

— От всички непоносими, противни, детински, невъзпитани…

— Млъквай.

Цялото лице на Маргарет стана обезпокоително червено.

— Моля? — изломоти, отказваща да повярва какво й бе казал съпругът й току-що. Никой, никой не й бе говорил така. Нито дори собствената й майка, а само Бог знаеше на какво бе способна Арабела.

— Казах да млъкваш — повтори Хенри. Държеше юздите на коня с една ръка, а другата постави на хълбока си и я загледа с очи, които съвсем спокойно можеше и да са изваяни от лед.

— Ти, арогантно малко момиченце. Съвсем спокойно можеше да се убиеш с това изпълнение.

Маргарет скочи на крака, без да обръща внимание на мръсотията по бричовете си и парченцата листа и трева, заплетени в косата й.

— Превъзходен ездач съм — заяви разпалено тя. — Не че би знаел, тъй като никога не си ме виждал да яздя!

Ръката на бедрото му се стисна в юмрук.

— Не ми трябва да те виждам как яздиш, за да знам, че не можеш да се справиш с Финеган. Никой, освен мен, не може и от сега нататък ти е забранено да го докосваш. Ясен ли съм?

Определено не беше ясен, но Маргарет знаеше кога да си замълчи. Стисна зъби и кимна сковано.

— Добре — каза Хенри, изглеждайки прекалено доволен. — Сега влизай вътре и се почисти. Ще обсъдим пътуването до Лондон по време на вечерята.