Джилиан Хофман - Възмездие

— Добре ли се намести отзад, скъпа? — Пауза. — Бобче? — обърна се мило баща й към нея, очаквайки отговор.

— Да, татко, да тръгваме. — Поколеба се, после добави тихо. — Татко, моля те, никога повече не ме наричай така.

Той се натъжи. Но кимна и видя в огледалото как дъщеря му обръща умореното си лице към прозореца. Фордът потегли, промуши се през гъсто населения паркинг и излезе на авеню „Атлантик“. По целия път към новия й апартамент в Лейк Съксес Клои не откъсна поглед от прозореца, от безбройните коли, профучаващи край тях, от безбройните непознати лица, оставяйки болница „Джамайка“ далеч назад зад завесата от дъжд.

Всяка сутрин Клои се поглеждаше в огледалото и си казваше: „Само да мине днешният ден, утре сигурно ще е по-леко“. Но всяко утре ставаше само по-лошо. Страхът в нея се разрастваше неудържимо като рак, макар раните да зарастваха и белезите да избледняваха. Нощем я съсипваше безсъние, денем я довършваше затъпяваща умора.

Управителят на фирма „Фиц & Мартинели“, където трябваше да започне блестяща кариера на адвокат по медицински дела след държавния изпит, загрижено позвъни да попита как е и дали ще постъпи през септември, както бе планирано, или има нужда от повече време, за да се възстанови. Добре съм, отговори тя, оздравявам и ще си взема държавния изпит в срок, след три седмици. Благодаря за вниманието.

Вярваше в това, което казва. На всекиго и всеки ден. Сетне изведнъж, без никакво предупреждение я сграбчваше с остри нокти необясним ужас и тя замръзваше на място — напълно осезаем ужас, почти го подушваше. Дишането й блокираше, стаята се залюляваше. В метрото внезапно усещаше вкуса на плата в устата си и ледения връх на ножа по кожата си. В асансьора чуваше гласа му и в ноздрите я удряше сладникавата миризма на кокосовите свещи. В колата поглеждаше назад през огледалото и виждаше отвратителната му усмивка. Непрекъснато се връщаше обратно в онази нощ. Опита се да спазва някакъв дневен график и просто да продължи нормалния си живот отпреди. Но дните преминаваха в седмици и тя усещаше как в привидно здравата й фасада плъзват малки пукнатини, разклоняват се и се множат и разбра, че някой ден ще се пръсне на милион парчета.

След две седмици в Ню Йорк родителите й си стегнаха багажа и си тръгнаха за Сакраменто. Подвеждащата храброст на усмихнатата й фасада си изпълни ролята да ги заблуди и докато я прегръщаха и целуваха пред асансьора, отново я замолиха да се върне в Калифорния.

Добре съм. Оздравявам и ще си взема държавния изпит в срок, след две седмици.

Махна усмихната за довиждане, преди вратата на асансьора да скрие окъпаното в сълзи лице на майка й. След което Клои се обърна, втурна се в апартамента, заключи вратата, седна на пода и безутешно плака цели три часа.

Продължи да учи за изпита сама вкъщи. Предпочиташе да не рискува с лекции заради погледите на напълно чужди хора и неизбежните въпроси на добронамерени приятели. От курса й осигуриха видеокасети с упражненията. Прекарваше повечето дни на пода посред хола, заобиколена от учебници по право, с бележник в ръка, безучастно вперила поглед в екрана, гледаше как мърда устата на професора, но думите, които чуваше, нямаха вече смисъл. Не можеше да се съсредоточи и беше наясно, че няма да вземе изпита.

Вечерта, преди да се яви, Майкъл остана при нея и на другия ден точно в седем часа я остави пред центъра „Джейкъб Джавиц“ в Манхатън, където се провеждаше изпитът. Тя се записа, една от трите хиляди явяващи се, зае определеното й място и в осем часа получи дебела папка със задачата. В залата се спусна пълна тишина. В осем и пет Клои погледна напред, назад и настрани морето от непознати лица, някои наведени над листовете си, други озъртащи се нервно и отчаяно. Гледката я разтревожи, ужаси я. Главата й започна да пулсира, потръпна и я обля студена пот. Повдигна й се. Вдигна ръка и една квесторка я придружи до тоалетната. Нахълта в една кабинка и повърна. После наплиска лицето и врата си със студена вода и напусна зданието. В осем и двайсет и шест спря едно такси и повече не погледна назад.

Инспектор Харисън престана да се обажда, така че Клои започна да звъни всеки ден, за да разбере има ли нещо ново по случая. Отговорът беше все един и същ.

Уверявам ви, че разследването се води много активно, Клои. Надявам се скоро да имаме задържани. Ценим високо вашето съдействие.

Готова беше да се закълне, че инспекторът сигурно чете отговора от някое „Ръководство: как правозащитните органи да успокояват досаждащи жертви на неразкрити престъпления“. С времето на Клои й стана ясно, че нейният случай неотклонно върви към картотеката на нерешените дела. Без данни за самоличността, пръстови отпечатъци и други веществени улики, най-вероятно престъпникът никога нямаше да бъде разкрит, освен ако неочаквано не направи самопризнания или не я сполети някакъв сляп шанс. Въпреки това Клои се обаждаше всеки ден на инспектор Харисън, за да я подсеща, че няма намерение скоро да се примири.