Джилиан Хофман - Възмездие

След провала й на държавния изпит отношенията между нея и Майкъл почти се разпаднаха. Знаеше, че й се сърди, задето се отказа, без дори да опита. След злополуката, както продължаваше да се изразява, между тях нямаше и секс, но дори когато се държаха за ръце се чувстваше напрежение и неудобство. Вместо да остава при нея всяка нощ, преспиваше вече само в края на седмицата. А нейното упорито нежелание да излиза навън, дори само за една вечеря, все повече го разстройваше. Постепенно между тях се отвори някакво хладно разстояние, което непрекъснато растеше, но и двамата не знаеха как да възстановят изгубената близост. Клои дори не беше сигурна дали иска нещата да станат както преди. Чувстваше, че по някакъв начин Майкъл тайно я обвинява за случилото се. Виждаше го в очите му, когато я гледаше и когато не можеше да я погледне.

Защо не ме остави при теб онази нощ.

Клои си мислеше как и двамата знаят, че е настъпил краят, но нито той, нито тя искаше първи да оповести раздялата. Може би Майкъл се страхуваше от лавината на вината, която със сигурност щеше да го затрупа, ако изобщо събереше някога смелост да скъса. Тя пък се питаше какво ли ще почувства, ако той най-сетне й каже, че винаги ще я обича, но не може да я вземе за съпруга и затова нека си останат приятели. Облекчение, вина, яд, тъга? Така връзката им се провлече през цялото лято и съвсем се разми през есента, виждаха се все по-рядко и никой не се оплакваше.

„Фиц & Мартинели“ я насърчаваха да се яви на държавен изпит през февруари и й предложиха междувременно да я назначат като правен асистент във фирмата. Тя отказа. Щеше да е поредното място, където щяха да гледат на нея като на „изнасилената“. Дори още по-лошо, защото вече се радваше и на съмнителната слава на „изнасилената, която избяга от държавния изпит“.

При контролния преглед на третия месец след операцията, гинекологът я посъветва да потърси консултация с психолог.

— Жертвите на изнасилване носят белези, които ние не виждаме — обясни той. — Психологът може да ви помогне да се справите с преживяното.

Добре съм. Оздравявам вече, просто не можах да си взема държавния изпит. Благодаря ви за загрижеността.

Напусна кабинета му и се закле да не стъпи повече там.

През октомври започна работа в нощната смяна на бюрото за резервации в хотел „Мариот“ на летище „Ла Гуардия“ — голям оживен хотел със стотици служители, никой от които даже не знаеше името й. Тя седеше в някаква вътрешна стая със слушалки и микрофон далеч от хората и любопитните им очи. Работата й нямаше нищо общо с позицията на партньор в адвокатска фирма и родителите й никак нямаше да се гордеят, ако знаеха. Майкъл беше направо отвратен от нейната „липса на амбиции“, както се изрази. Но през ужасяващите часове на нощта това място й даваше сигурността на телефонните номера и анонимността, от която се нуждаеше, за да се спасява от натрапени разговори. А получаваше и пари. Поиска смяната от единайсет вечерта до седем сутринта.

Когато дойде онова телефонно обаждане, тя бе на работа едва от четири седмици. Телефонът иззвъня малко преди шест сутринта, последния час от смяната й.

— „Мариот Ла Гуардия“. Бюро за резервации. Какво обичате?

— Изпуснах полета си и сега от „Америкън“ не могат да ми осигурят място преди утре сутринта. Ще ми трябва стая. Има ли свободна при вас? — Някъде във фона тихо се носеше музика, разпозна пиеса от Бах.

— Ще проверя, господине. Постоянен клиент ли сте на „Мариот“?

— Не, не съм.

— Единична или двойна, господине?

— Единична.

— Пушач или непушач?

— Непушач.

— Колко души ще бъдете в стаята?

— Само аз. Освен ако не поискаш да ми правиш компания, Клои.

Сърцето й спря. Тя смъкна слушалките, захвърли ги на пода и се вторачи ужасена в тях, сякаш са хлебарки. Шефката Адел дотича, следвана от други служители.

Слаб глас подвикваше от пода:

— Госпожице? Госпожице? Ало? Има ли някой?

— Какво ти стана? — попита Адел.

Клои се дръпна като ужилена от нейното докосване.

Наистина ли чу това?

Цепнатините се разпукаха още по-големи, плъзнаха нови разклонения. Фасадата всеки миг щеше да рухне. Тя не откъсваше очи от слушалките, които Адел вдигна от пода.

— Ало, господине? Извинете. Аз съм Адел Спейтс от резервациите. С какво мога да ви помогна?

Докато Адел уреждаше запазването на стаята, Клои грабна чантата си от масата и заднешком се измъкна към вратата. Стаята се завъртя. Главата й кънтеше от гласове.