Джилиан Хофман - Възмездие

— Моля те, Майкъл, не можех да помръдна! Опитвах се, но не можех. Не можех да го отблъсна от себе си! — пищеше тя, пищя до пълно прегракване.

Инспектор Харисън въздъхна и бавно погали ръката на Клои, повтори й, че тя не е виновна. Инспектор Сиърс пое дълбоко въздух и поклати глава. Сетне обърна нова страница в бележника си.

Хълцаща, Клои потърси с поглед Майкъл, но той продължаваше да стои до прозореца, стиснал юмруци и с гръб към нея.

Във вторник следобед, когато изписаха Клои от болницата, валеше проливен дъжд. Само пет дни след като я докараха на носилка и в безсъзнание, д-р Броудър влезе широко усмихнат в препълнената с цветя стая и обяви, че тя вече е добре и ще си тръгне следобед. Новината я уплаши — трепереше през целия ден и с наближаването на часа сърцето й се разтупа още по-силно.

Майка й я послуша накрая да не търси из страниците на „Ню Йорк Таймс“ за квартири под наем, а да погледне в рубриката за некролозите. Само след два дни откри апартамент с една спалня на осемнайсетия етаж в един многоетажен блок в комплекса „Норт Шор Тауърс“ точно на границата между кварталите Куинс и Насау. В апартамента живеела деветдесетгодишна вдовица със седемнайсетгодишния си котарак Тиби. За нещастие на Тиби, вдовицата починала преди него. С помощта на две новички стотачки Клои получи разрешение да се нанесе веднага. Майка й каза, че за нюйоркски апартамент е доста добър.

Клои не пожела да стъпи в апартамент 1Б на „Роки Хил Роуд“. Нито веднъж. Не поиска да види отново „Бейсайд“. Освен папагала Пийт, отказа да вземе каквото и да е от стария си апартамент, особено от спалнята. Още докато беше в болницата, заяви на родителите си да продадат, изгорят или подарят всичко. Изобщо не я интересуваше, държеше само никой, в това число и Майкъл, да не се придвижва пряко от стария до новия й апартамент.

Знаеше, че Майкъл смята страховете й за налудничави. Самата мисъл, че насилникът й чака, дебне и проследява близките й, за да разбере къде се е преместила Клои, му се струваше прекалена. Съгласен беше, че тя трябва да напусне „Бейсайд“, но не разбираше защо просто не дойде да живее при него. И отказваше да напусне манхатънския си апартамент.

— Клои, имаш ли представа колко трудно се намира апартамент на нормиран наем през 80-те години? Осемнайсет месеца търсих, докато открия този.

За Клои беше почти обидно да обяснява на Майкъл съображенията си.

— Майкъл, оня знае всичко. За мен и за теб. Сигурно ме е следил до твоето жилище, или когато си идвал при мен е проследявал теб до вас. Може да е твой съсед и да ме е следил от вас. Ако ти си готов да поемаш риск заради някакъв тъп нормиран наем, аз не съм. И няма да стъпя повече там. Никога. Как е възможно да не го разбираш!

Спорът им бе разгорещен. Даже прекалено. Тя се разплака, а той въздъхна твърде шумно. За да я успокои, обеща, че „ще види какво може да направи“, но в момента било изключено да се мести. Тогава предложи да й потърсят ново жилище далеч от Бейсайд. Излезе за малко от стаята да проведе спешен телефонен разговор и когато се върна след десетина минути, обяви, че се налага веднага да отиде в офиса. Два часа по-късно пристигна букет цветя с кратка бележка „От Майкъл с любов“. Това беше в петък. После работи цяла събота и неделя.

И така, майка й й намери апартамент високо над земята в „Норт Шор Тауърс“. Той предлагаше максимална сигурност за сама жена в града — портиер, двойно заключващи се врати, алармена система с датчици, реагиращи на движение и първокласна вътрешна телефонна уредба. Още в неделя родителите й пренесоха телевизора, кухненската маса със столовете и Пийт. Всички други необходими мебели закупиха от „Сиърс“. В понеделник пред бившия й дом пристигна голям червен камион на Армията на спасението. Двама яки мъжаги не обърнаха внимание на висящите остатъци от жълта полицейска лента по вратата на апартамент 1Б и благодарни натовариха вещите на Клои. Оставиха разписката на голия под в дневната. Така в сивия следобед на този дъждовен понеделник под любопитните погледи на неколцина съседи нейният живот в Бейсайд, Куинс, тихо приключи. Баща й после й каза, че Марвин, съседът от горния етаж, й изпратил благопожеланията си.

Разбира се, родителите й се опитаха да я убедят да се върне в Калифорния. Къде да е в Калифорния. Всъщност, където и да е на Запад. Само не в Ню Йорк. Клои повдигна въпроса пред Майкъл, но той на мига изключи подобна възможност. Неговата кариера, нейната фирма, семейството му, общият им живот — всичко беше свързано с Ню Йорк. Така че тя излъга родителите си, като им каза, че и двамата обмислят идеята, но най-напред тя трябва да вземе държавния си изпит в Ню Йорк и да започне работа във фирмата, към която е поела ангажимент. Заяви много самоуверено, че твърдо е решила да не позволи на маниака да разруши живота й, да я пропъди от града и така нататък. Дрън, дрън, дрън. Клои много искаше да повярва на собствените си думи.