Джилиан Хофман - Възмездие

Излезе на двора и запали цигара. От прозореца на горния етаж я зяпаше странният съсед на Клои с чаша кафе в ръката. Гаден, полугол, с дебели очила и зловещо ухилен. Побиха я тръпки. Видя, че пердетата в хола на Клои са спуснати, а капаците на спалнята — затворени. Колата й не беше на обичайното си място, а го нямаше и беемвето на Майкъл.

Без паника. Едва ли е нещо страшно.

Изтича от другата страна на зданието, където гледаше кухненският прозорец на Клои. Той беше затворен, но пердетата бяха дръпнати. Долният ръб на прозореца се издигаше около две педи над главата на Мари. Тя въздъхна. Следобед беше на работа и затова бе сложила пола и високи токове. Остави чантата си и се прокле наум, че не е с панталони и ниски обувки, после смачка цигарата. Покатери се на тухления цокъл, който опасваше цялото здание и минаваше под кухненския прозорец. Стъпила на кофа за боклук за опора и здраво хванала перваза на прозореца тя изправи едрата си фигура и надникна вътре. Точно пред нея на кухненската маса беше клетката на папагала Пийт, покрита с кърпа. Отляво се виждаше препълнената мивка с мръсни съдове. През отворената кухненска врата зърна в хола ниската маса, отрупана с вестници. Мари се поуспокои. Ако апартаментът беше чист и подреден, щеше да означава, че се е случило нещо лошо. А така изглеждаше, сякаш Клои изобщо не се е прибирала през тази нощ.

Сигурно е останала при Майкъл и е забравила да ми се обади. Тази сутрин той я е откарал до университета, тя е изпила кафето си и изяла поничката си в колата, сега се упражнява за изпита по право и как да стане юристка, а аз въртя дебелия си задник тук на вятъра и надничам в кухнята и като последна тъпачка.

Мари вече се ядоса. Ще закъснее и за контролното. Тъкмо взе да слиза внимателно от боклукчийската кофа, когато я преряза една мисъл. Ако Клои не се е прибирала вкъщи, кой тогава е покрил клетката на Пийт? Застина, разтревожена и от още нещо, което й се стори, че е зърнала на пода в коридорчето пред кухнята. Някаква подсъзнателна команда я накара да се обърне, за да погледне по-внимателно, изправи се на кофата отново и залепи лице до стъклото. Засенчи отстрани очите си с длани и се взря напрегнато.

Трябваха й няколко секунди да осъзнае, че тъмните петна по пода са следи от стъпки. И още няколко, за да разбере, че са от кръв.

В този миг Мари Катрин Мърфи падна от кофата и се разпищя.

Някакъв глас извика от мрака:

— Има пулс! Чувам сърцето!

Друг глас:

— Диша ли?

— Едва-едва! Сложих й кислородна маска. Тя е в шок.

Още един глас:

— Боже господи! Тук е потънало в кръв. Откъде тече?

— Искаш да попиташ откъде не тече. Цялата е подгизнала. Но като че ли главно е от вагината. Сигурно има кръвоизлив. Психарят добре я е наредил.

— Срежи въжетата, Мел.

Четвърти глас. Силен, властен нюйоркски акцент.

— Полека, момчета. Въжетата са веществени доказателства. Не ги режете. Пипайте само с ръкавици. Това е местопрестъпление, всичко ще се описва и прибира в пликчета.

В стаята очевидно имаше много хора.

— Боже мой, китките й са съвсем разкъсани! — Гласът прозвуча потресен, ужасен.

Полицейски радиоапарати пращяха и предаваха нареждания. Приближаваха виещи сирени. Щракаха фотоапарати, бляскаха светкавици.

Сърдити гласове:

— Внимавайте, вдигайте я леко! Ей, Мел, ако ще ти прилошава, марш навън. Тук не е за слаби нерви.

За миг настъпи мълчание, после отново се чу първият глас.

— Веднага да й се влее разтвор, дайте й морфин. Тя е около един и шейсет. Почнете с една десета, даже с една петнайсета. Обадете се в травматологията на болница „Джамайка“ и им кажете, че караме двайсет и четири годишна бяла жена с многобройни прорезни рани, вероятен вътрешен кръвоизлив, вероятно сексуално насилие и в шок.

— Така, така, леко я повдигнете сега. Внимателно! Слушайте мен. Едно, две, три.

Остра и раздираща болка мина като вълна през тялото й.

— Боже, горкото момиче! Знае ли някой как е името й?

— Приятелката й отвън каза, че е Клои. Клои Ларсън. Студентка по право в „Сейнт Джон“.

Гласовете затихнаха и я обгърна черна пелена.

Клои бавно отвори очи и я заслепи ярка светлина. За миг си помисли, че може би е умряла и се намира в рая пред своя Създател.

— Моля, следвай с поглед светлината.

Лъчът на малкото фенерче зашари по лицето й. Миришеше силно на дезинфектанти и белина и тя разбра, че се намира в болница.

— Клои, Клои? — Младият лекар с бяла престилка отново светна с фенерчето в очите й. — Радвам се, че се събуждаш. Как се чувстваш?