— Не мога да го уловя! — радостно се развика тя.
Болд направи опит да проговори, да каже нещо, да отговори на жена си, но очите му се напълниха със сълзи, които се смесиха с дъжда и замъглиха погледа му. Той протегна ръка към жена си като сляп човек, който се нуждае от помощ и подкрепа. Тази жена го бе превела през толкова много. Той неохотно остави грижите за болестта на нея и на нейния бог; с готовност й откри душата и сърцето си, спасявайки се от изолацията, която бе изпитвал през време на продължителното й боледуване. Ако тя умреше, той щеше да се примири с това. А междувременно ще й се отдаде целия, няма да се оправдава с мрачните си настроения или пък с работата си. Отдаде й се целият без задръжки; и по своя собствена воля.
Майлс изкрещя името на сестра си и те видяха, че малкото момиченце стоеше на готическия вход на институцията, подскачаше на двете си крачета и стискаше за ръка социалната работничка, която стоеше редом с нея.
Те се втурнаха нагоре по каменното стълбище. Не гледаха къде стъпват и водата в локвите изригваше около краката им като малки експлозии. Майлс повтаряше името на Сара, а Лиз протягаше ръце, за да докосне дъщеря си.
И тогава отново се събраха, станаха семейство чрез една искрена прегръдка, която според Болд не подлежи на описание. За този миг бе живял седмици наред. Но той по нищо не приличаше на мечтите му. Беше далеч по-щастлив и прекрасен.
Дълго време след това малката Сара без всякакво предупреждение избухваше в плач — тези периоди, удължени от страха, им се сториха дълги, безкрайни месеци, а Болд слушаше с болка как жена му се опитва да утеши детето със спокойния си глас. Всяко ридание на дъщеря му го пронизваше в сърцето. По цялото Западно крайбрежие имаше още дузина други дечица, които хълцаха по същия начин, притиснати здраво в прегръдките на родителите си. Бяха твърде малки, за да осъзнаят първопричината за страховете си и да запомнят дните, седмиците или месеците, които бяха преживели без семействата си.
Но Лу Болд помнеше. Седеше в стаята на тъмно, от стереоуредбата кънтеше протяжен джаз, а той се измъчваше от всепоглъщащо чувство на вина, което отказваше да го напусне. Вдигна телефона и позвъни на домашния телефон на Ла Моя.
Тридесет минути по-късно възстановеният сержант стоеше в кабинета на Болд. Дънките му бяха изгладени съвършено, по лъснатите му ботуши с металносив блясък нямаше нито едно петънце.
— Ти ми се обади? — рече Ла Моя. Беше възстановил килограмите, които бе изгубил по времето, през което бе отстранен от работа. Изглеждаше добре. Всъщност нищо ново. — Чу ли, че годежът отново е в сила?
— Чух.
— Изненадан ли си?
— Радвам се заради нея.
— Ще я изгубим ли? — попита Ла Моя и в думите му прозвуча искрена загриженост. Той, мъжът, който толкова често бе спорил с нея, сега се тревожеше.
— Възможно е. Но не завинаги. Не би могла да се махне от тая работа завинаги. Тя е в кръвта й. Също както при теб и мен.
— Случаят Андерсън все още не е разрешен — напомни му Ла Моя. — Не можем да изтръгнем признание от него.
— Кроули не е убил Андерсън — информира го Болд. — Флеминг го е убил.
Ла Моя сякаш замръзна на мястото си.
— Исусе!
— Кроули забелязал Андерсън. Обадил се на Флеминг и му съобщил, че Андерсън го е снимал, наредил му да направи нещо по въпроса. Флеминг разбрал, че трябва да затвори устата на Андерсън, ако иска да запази живота на дъщеря си. Използвал картата си на агент от ФБР, за да бъде допуснат през входната врата — трябва да призная, че това ме обърка, заблуди ме. Помислих си, че посетителят е бил човек, който познава Андерсън или пък поддържа някакви взаимоотношения с него. Флеминг твърди, че отишъл в дома на Андерсън, за да го убеди, че е тръгнал по погрешна следа, да го арестува, ако се наложи. Андерсън обаче вече знаел, че Флеминг ръководи разследването на Гайдаря от Хамелин и започнал да се държи твърде арогантно. Нещата се объркали. В края на краищата Андерсън свършил със счупен врат. Флеминг заличил следите си.
— И се е отървал просто ей така?
Разследването на случая е твое. Твое и на Гейнис. Разполагате ли с някакви улики, които да свързват Флеминг с това убийство? Искате ли да го подведете под отговорност?
— Ти си се променил, сержант.
— Да. Вече съм лейтенант — отвърна Болд. Но преди всичко беше баща и чудесно разбираше какво е изтърпял Флеминг през тези шест месеца. Той бе обявил, че се пенсионира. Щеше да се захване някъде с охранителна работа и щеше да прекара следващите петнадесет години от живота си зад бюро, отегчен до смърт. Колко повече би могло да изисква обществото от него?
Читать дальше