Ридли Пиърсън - Гайдаря от Хамелин

— Дяволски си права. Да!

Дафни прекрасно знаеше, че може да го победи само ако успее да го подмами — точно както бяха постъпили Флеминг и Болд. Открила най-уязвимото му място, тя реши да се възползва от него докрай, опирайки се единствено на предположенията си.

— Тя е искала детето, но ти не си могъл да се примириш с това. Ти си предложил да давате на други жени онова, което ви е било отказано на вас двамата. Не смятам, че си от хората, които изпитват състрадание към нещастията на околните, но въпреки това смятам, че идеята е хрумнала именно на теб. Защо? Защото това е била поредната игра. Не си искал дете под покрива си; не си можел да допуснеш скъпоценният ти екип да се разтури. Затова си решил да осигуриш на жена си деца, за които да се грижи, но без да прекратяваш играта. — Дафни подпря ръце на масата и заговори с такава увереност, че човек би си помислил, че всичко, което казва, е установен факт, а не проста догадка. — Ами ако сега отида в другата стая и кажа на жена ти, че напразно се е подлагала на всичките онези тестове? Напразно е позволявала да завират всичките онези неща в тялото й? Всички лекари, медикаменти, разочарования… всичко е било напразно. Ти си я излъгал още в самото начало относно резултатите на тестовете, свързани със собствената ти плодовитост, защото не си могъл да се примириш с мъртвото семе в себе си. Ами ако й кажа, че гърмиш с халосни патрони и че всичко, което е изтърпяла, е било напразно? Може би трябва да те подложим на още един тест? Какво ще кажеш за това? Как смяташ, че ще се почувства тя, когато научи за измамата ти? Да не мислиш, че няма да се откаже от теб?

— Това са лъжи!

— Може да са, а може и да не са. — Дафни додаде: — Но от това ще стане дяволски добра история, нали. И съм убедена, че жена ти ще й обърне специално внимание.

— Ти… ти не можеш да направиш това!

— Мога да направя всичко, което си поискам — поправи го тя. Размаха ръце във въздуха — неговите бяха оковани. — Няма друга причина, поради която да я разубедиш да задържи първото дете. Накарал си я да повярва, че идеята е била нейна, нали? Да продавате децата на жени като нея? Подмамил си собствената си съпруга. Никога не се отказваш, нали? Колко често те е молила да спрете с отвличанията и да задържите едно от децата за себе си? Да заживеете заедно? Но ти винаги си намирал начин да я разубедиш, нали? Винаги си имал по някой готов отговор на края на лъжливия си език.

— Тя искаше парите не по-малко от мен самия — възрази Кроули и за пръв път призна участието им в отвличанията.

Дафни почувства силен прилив на адреналин, породен от съзнанието за триумф.

Той закрещя сърдито:

— Тя искаше детето да има всички възможности за изява в живота си. Училища, дрехи… всичко. Смятахме да натрупаме един милион долара, а след това да си вземем едно хлапе и за нас. А ти грешиш, като смяташ, че не съм искал наше собствено…

Той изведнъж млъкна. Ако можеше да върне лентата назад и да изтрие последните няколко изречения, сигурно щеше да го направи, но вместо това само се вгледа в лицето на Дафни, а на тънките му устни бавно се появи усмивка, която прерасна в силен смях. Опита се да й каже нещо с поглед, но съобщението се удави в буйния му смях и в напрегнатото изражение на очите му. Изведнъж спря да се смее и без да сваля поглед от Дафни, заяви:

— Мисля, че вече ще поискам намесата на онзи адвокат.

— Веднага го отбелязвам — отвърна тя. — Изпуснатите думи бяха повече от достатъчни. Все едно че бе направил самопризнания.

Дафни сложи ръка на бравата и понечи да отвори вратата.

Роджър Кроули се обади иззад гърба й:

— Добра работа.

Дафни се поколеба за момент с ясното съзнание, че Болд и Флеминг са имали чудесната възможност да убият този човек, да го погребат в полето с лалета, където никой нямаше да го намери.

Тя погледна към мъжа с оранжевите арестантски дрехи и стоманени белезници.

— Трябвало е да те убият — рече му тя.

— Възможността е смисълът на играта — отвърна Роджър Кроули.

— Как е косата ми?

— Каква коса ? — попита Болд.

— Перуката, глупчо.

— Добре е.

Майлс бе прегърнал баща си през врата и се притискаше към него като удавник към спасителна лодка.

Изминаха спокойно само неколкостотин метра, а след това Лиз и Болд се затичаха едновременно. Бързината им нямаше нищо общо със започващия дъжд, а бе породена от нетърпеливото им вълнение на родители.

Лиз се разсмя, когато заваля — звукът, изтръгнал се от гърлото й, бе отчасти първичен рев, отчасти смях. Тя вирна брадичка и отвори уста, за да улови дъждовните капки. Съпругът й отбеляза, че този рев не беше нададен от умираща жена. Жената, която тичаше редом с него, бе много жизнена и силна.