Ридли Пиърсън - Клопка

— Има голяма разлика между една хвърлена през прозореца тухла и случилото се с Мария Санчес.

— Съгласен съм с теб — каза Болд. — Просто разследвам, това е всичко.

Те стигнаха до вратата на стаята на Санчес и показаха значките си на човека от болничната охрана, застанал пред нея. Той внимателно провери документите им и после ги пусна да влязат.

Състоянието на Санчес се беше влошило от първото им посещение. Това си личеше по цвета на кожата й и множеството допълнителни системи, които бяха включени, за да поддържат живота й. Дафни веднага оцени ситуацията и на лицето й се изписа мрачно изражение, което показа на Болд, че трябва да действа внимателно.

Дафни пристъпи към плетеницата от тръбички и проводници и тихо произнесе името на пациентката. Клепачите на Мария се повдигнаха с усилие и след миг стана ясно, че ги е познала.

За миг Болд загуби дар слово. Беше обхванат от силна тревога. Гледката пред очите му с болезнена сила му напомни, че ченгетата от отдел „Убийства“ рядко си имаха работа с живи хора.

— Обещаваме веднага да минем към същността на проблема — заяви Болд на неподвижната жена, като пристъпи по-близо, за да я погледне в кафявите, изпълнени с отчаяние очи.

— Попаднахме на нещо — намеси се Дафни, — което трябва да изясним.

Очите на Санчес не се отделяха от Болд и той усещаше, че по някакъв начин тя го смята отговорен, въпреки че не беше сигурен за какво точно. Знаеше, че по някакъв начин Санчес разбира, че посещението е по негова инициатива и че той ще задава въпросите. И чакаше.

Тя няма избор, помисли си той.

— В състояние ли си да отговориш на няколко въпроса? — попита Болд.

Клепачите се затвориха и отново се отвориха, очите й гледаха надясно.

Как е възможно, запита се той, едно просто примигване с клепачи да се окаже нещо толкова мъчително и трудно?

Болд се наведе към нея. Долови миризмата на лекарства и чу ритмичния звук на апарата за командно дишане.

— Между случаите, които си разследвала преди нападението, е била взломната кражба в къщата на Брукс-Гилман в Куин Ан.

— Да — отговори тя, като отмести очите си надясно.

Болд усети как го обхваща леко вълнение. Инициалите М. С. — Мария Санчес.

— Имаше ли заподозрян? — попита той.

— Не — дойде отговорът й, макар и явно даден с огромно усилие.

— Лу — каза Дафни, но бързо се поправи. — Лейтенант. Мисля, че точно сега тя е твърде изморена, за да я разпитваме.

Болд не обърна внимание на предупреждението на Дафни и продължи да се взира в Санчес.

— Смяташ ли, че нападението над теб има нещо общо с разследването ти?

Мария видимо се измъчваше.

От състоянието си, или от въпроса? — запита се Болд.

Изминаха тридесет мъчителни секунди, преди тя да затвори очи и после да ги отвори.

„Да“ — дойде отговорът, последван веднага от „не“ и Болд разбра, че тя не знае, не е сигурна.

Той изпъшка.

— Лу! — рязко прошепна Дафни.

— Постигна ли някакъв напредък по случая? — попита Болд.

Дафни отново се опита да го спре.

Очите се отвориха — да.

— Но нямаше заподозрян? — повтори той, за да е сигурен.

Мислите му препускаха. Връзката му с тази жена беше почти интуитивна.

— Доказателства?

— Да.

— Знаеше ли някой друг за тези възможни доказателства? — попита той.

Тя пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. Каквото и да показваха мониторите, то не се хареса на Дафни.

— Само след минута ще се появи сестрата — предупреди го Матюс. — Спри, моля те.

Болд не можеше да спре.

— Каза ли на някого за тези нови доказателства?

Санчес се взираше в тавана. Клепачите й бяха неподвижни. Тя не отговори. Болд чу стъпки, гласове и в този момент вратата се отвори.

Ала той все още не искаше да отстъпи. Наведе се колкото може по-близо към Санчес и попита:

— Споменавала ли си на някого от стачкуващите, че работиш по взломна кражба? Много е важно за разследването да разбера това — добави той.

— Стига! — заяви Дафни, заобиколи леглото и хвана Болд за ръката. — Хайде! Да си вървим, преди да са ни изгонили.

— Още една минутка.

— О, господи! — чу той как възкликна Дафни.

Болд се обърна, за да поздрави сестрата или лекаря, но не беше готов да види тук човека, който беше влязъл. До вратата стоеше сержант Джон ла Моя. Обикновено невъзмутим и спокоен, той беше застанал изпънат и неподвижен, не по-малко изненадан от самите тях.

— Какво правиш тук? — попита Болд.

— Тя е с латиноамерикански произход, сержант — хладно заяви Ла Моя, сякаш това беше някакво обяснение.