Ридли Пиърсън - Клопка

— Почакайте за секунда…

Бръмуел отново чу потракването на клавиши, този път още по-силно — рекламният агент въвеждаше нещо в компютъра.

— Сиатъл… Уолингфорд… Виждам единадесет киносалона на „Пантеон“ в три различни района, всеки на около десет мили от дома ви.

— Запознат съм с веригата от салони на „Пантеон“ — с компетентен тон заяви Бръмуел. Искаше му се този идиот по-бързо да стигне до същината на въпроса. Той погледна към изстиващата юфка и за миг му мина през ума, че тези хора, които се занимаваха с рекламни кампании по телефона, знаят твърде много за теб и при всяка възможност гледат да го използват в твой ущърб.

— Мога ли да използвам билетите още тази вечер?

— Разбира се, няма никакъв проблем и тази вечер. Щом попълним споразумението. Всяка една вечер, която си изберете.

— Споразумението? Добре, какъв е номерът?

— Консолидейтид Мючуъл биха желали да попълните много кратка анкетна карта, което можем да направим сега, ако желаете. След като свършим това, билетите — и гарантираните икономии по вашата застрахователна полица — са ваши. Или, ако желаете, можем да уредим да получите билетите по друго време. Предложението е в сила три месеца.

— Анкета? Анкета по телефона? Това ли е всичко?

— Да. Не поемате никакви задължения, а гаранцията …

— Разбрах вече — прекъсна го Бръмуел. — Е, ще се захващаме ли с тази анкета, или не? За колко време, впрочем, става въпрос? Вечерята ми изстива на масата! Как така винаги се обаждате по време на вечеря?

— Разбира се, можем да попълним анкетната карта веднага, сър. Това ще бъде чудесно. Или пък, ако предпочитате, мога да се обадя пак.

— Не-е-е… Вечерята ми сигурно вече е изстинала. Давайте. Колко казахте, че ще отнеме?

— От седем до десет минути, сър. Няколко въпроса за вашето застрахователно покритие, това е всичко. Може би ще ви бъде по-лесно, ако имате пред себе си екземпляр от досегашната ви застрахователната полица за недвижимо имущество, макар че това в никакъв случай не е задължително.

— Ще мина и без нея.

— Ще свършим много бързо.

— Добре… Добре… Хайде да почваме. — Бръмуел погледна към микровълновата печка. Вечерята можеше да почака.

Щом слезе от очукания служебен шевролет, Болд веднага усети, че нещо не е наред. След миг това усещане се превърна в облекчение — кучето на съседите не беше застанало право срещу него от другата страна на прогнилата ограда, за да го поздрави след дългия работен ден. То лаеше яростно в другия край на двора — за щастие достатъчно далеч, за да не проглуши ушите му.

Алеята за коли на семейство Болд минаваше вляво от къщата и свършваше пред гаража, който се намираше встрани от нея. Обикновено Лиз паркираше в него новия си форд експедишън, а кавалиърът стоеше отвън, изложен на природните стихии, където му беше мястото. Но сега Лиз и децата ги нямаше и Болд спря на половин метър от вратата, като остави двигателя да работи. Не носеше в себе си дистанционното устройство и щеше да му се наложи да отвори автоматичната врата отвътре. Часовникът му показваше единадесет часа. Изведнъж си помисли, че не си струва да прибира колата в гаража само за няколко часа, докато се опитва да поспи. Загаси двигателя и прибра ключовете в джоба си.

Макар че нападението над Санчес и кражбата у Брукс-Гилман да поглъщаха почти цялото му време, той успя да отдели внимание и на няколко други случая, един от които беше престрелка между младежи в някаква дрогерия. Преди да си тръгне Болд изпрати ново съобщение по електронната поща до всички отдели, в което молеше за информация относно действията на Санчес или известните случаи, по които беше работила, преди да я нападнат. Но не очакваше отговорите със стаен дъх.

Кучето също не беше стаило дъх. Проклетото животно изведнъж побесня и огласи двора с гръмогласен лай, който накара Болд да извика високо „Млъквай!“, с надеждата, че съседите ще го чуят. Ако децата му си бяха вкъщи, по това време щяха да спят. Това беше достатъчно основателна причина за забележка. Единадесет часа , помисли си той. Човек има право на почивка!

Задната врата на къщата, която се намираше само на десетина-петнадесет метра, изведнъж му се стори много далеч. Оградата на съседите беше вляво от него, а гаражът, пред който беше спрял колата, препречваше пътя му към задната веранда, така че трябваше да заобиколи шевролета. Пътят му беше затворен и от трите страни и единственият изход беше към улицата. Не беше сигурен защо си помисли, че това има значение — може би заради смразяващия лай на онзи отвратителен пес, който подтичваше край оградата към Болд. Въздухът сякаш беше зареден с електричество.