Ридли Пиърсън - Клопка

Погледна към часовника — беше късно и дължеше на Лиз извинение. Но преди да вдигне слушалката, за да й се обади, отново погледна към часовника, като си спомни, че Кавамото е била нападната през деня — нещо съвсем необичайно. Това не се отнасяше за Санчес, но за момента той успяваше да разглежда двата случая като нямащи връзка един с друг. Отново се върна към протоколите. Започна да отделя един по един онези, общото между които беше времето на извършване на престъплението — посред бял ден. Сърцето му силно заби, когато в новата купчинка се озоваха шест протокола.

Отново прегледа всичките сто и четиринадесет протокола. Този път в купчинката се озоваха девет. Девет взломни кражби посред бял ден. При всяка от тях стойността на откраднатата висококачествена електронна апаратура надхвърляше няколко хиляди долара. Големи удари. Сложни удари. При някои от тях алармените системи очевидно не бяха задействали. Добре организирани кражби. Отработени. Ако се съдеше по самозалепващите се листчета за бележки и прикрепените с телбод страници, детективите на Шосвиц явно бяха забелязали някои от същите тези прилики — тези повтарящи се елементи — вероятно бяха работили по уликите, преди да се разрази грипът и да започнат да остават вкъщи, за да гледат повторенията на бейзболните мачове. Болд се почувства като бегач, който е поел щафетата.

Никъде не се споменаваше за бели пластмасови препаски. За нападения. Само девет розови листа с описи на липсваща електронна апаратура и няколко прикрепени с телбод бележки от изморени до смърт детективи. Полицейска работа.

От коридора се разнесе мирис на загоряло кафе. Чистачката беше забравила да изключи машината. Болд направи това, за да се разтъпче, като се радваше, че очите му ще си починат и ще разкърши схванатия си гръб. Прозя се. Изми каната за кафе и затвори вратата, за да не нахлуе миризмата в стаята. През цялото време непрекъснато поглеждаше през рамо. Не преставаше да мисли за онази синя тухла, лежаща на пода в дневната, за съпругата си, паднала сред море от счупени стъкла и за напрегнатия й, задавен глас, когато произнесе: „Помислих, че е бомба“. Мислеше за децата си, за своята отговорност, за обещанията си. Спомни си за предупреждението на Шосвиц, че намесата му в работата на „Взломни кражби“ и недовършените им разследвания няма да бъде посрещната с одобрение. Но мислите му продължаваха да се връщат към очите на Санчес, които непрестанно го преследваха.

Искаше да поговори с жертвите на взломните кражби от всичките девет случая; по възможност да ги посети лично. Дафни трябваше да бъде с него, за да чуе отговорите им и да ги разтълкува. Често пъти това, което не казваха и начинът, по който избягваха да го кажат, бяха много по-важни от отговорите, които даваха за протокола. Чувстваше се окрилен, с приповдигнат от откритието дух. И в деветте случая кражбите, за които се съобщаваше, бяха извършени посред бял ден в къщи, където обитателите отсъстваха — в заключени къщи, в доста от случаите с включена система за алармена сигнализация — и в нито един от тях системата не беше подала сигнал за присъствието на неканен посетител. Нападението над Санчес оставаше изключение — извършено през нощта, при включена алармена система, но пък отново беше открадната висококачествена електронна апаратура. Мястото на извършване също можеше да послужи като възможна връзка — някои от взломните кражби бяха извършени в Северния район, други в Източния или Южния, но винаги в квартали с бели заможни обитатели.

Вълнението на Болд нарасна, когато отново седна зад бюрото. Случаите изглеждаха дяволски добре навързани един за друг. Подредени накуп. Имаха смисъл взети заедно. Часът беше девет и навън се беше стъмнило. Беше пропуснал семейната вечеря у Джон и Кристин, беше пропуснал да пожелае лека нощ на децата си. Беше пропуснал да се събере със съпругата, семейството и приятелите си заради работата си.

В девет и половина се обади на Лиз и се извини. Гласът й звучеше малко раздразнено, но все пак тя му каза, че й липсва. Тя също му липсваше. Болд не спомена за частичния успех по случая, защото му се стори, че моментът не е подходящ за това. Да пропусне вечерята със семейството беше едно, но да не успее да пожелае лека нощ на децата — съвсем друго. Мразеше да разочарова Лиз, дори причината да беше съвсем основателна.

Връзката им с Лиз беше започнала от джаза, посещението на най-различни филми и късни вечери, изпълнени с разкази и смях. Той си мислеше, че тя е твърде красива за него, а тя се притесняваше, още тогава, че той е твърде голям работохолик. Бяха се оженили млади и години наред бяха поддържали млад духа на брака си. Кариерите им и непрестанното му настояване, че е време да си имат деца бяха тласнали Лиз към краткотрайна връзка, което на свой ред бе окуражило Болд да се отдаде на изкушението с Дафни Матюс за една-единствена нощ. Но нищо не бе в състояние да прекъсне отношенията, които съществуваха между съпруг и съпруга от самото начало и те си оставаха все така пламенни, макар и малко обтегнати. Вече рядко ходеха заедно на кино — всичко се свеждаше до анимационните филмчета на Уолт Дисни и от време на време някое посещение на шоу на лед. Понякога Болд свиреше джазови пиеси за пиано в „Щастливия час“ 6 6 Щастливия час (Happy Hour) — обикновено в американските барове по един час в късния следобед напитките се предлагат с отстъпка. — Бел.пр. за разтуха. Понякога гледаха заедно някой филм по телевизията късно вечер или вземаха касета от видео рента, къпеха се заедно или се любеха на дивана в дневната, когато децата спяха. Разговаряха дълго. Проявяваха взаимна търпимост и взаимно се подкрепяха. Накуцвайки, преодоляваха изпитанията, пред които животът ежедневно ги изправяше, като понякога едва оцеляваха. Но тази вечер Болд усети как Лиз не съвсем успешно се опитва да прояви разбиране.