Ридли Пиърсън - Първата жертва

Болд разбра, че Брайън Кугли знае подробности от разпита му във Форт Нолан. Дали от преводачката? Дали от самата задържана? Мисълта, че Кугли вече има представа за един от разпитите му, го притесни. Федералните никога не са били на предна линия за нищо!

Кугли предложи:

— Оставете ме да поговоря с този капитан. Имам доста връзки по пристанището, повярвайте ми. Все някой трябва да го е виждал. Аз ще го издиря къде се е скрил, а вашите момчета ще го наблюдават и ще го издебнат да направи погрешен ход. Ако попаднете на нещо вие, единственото, за което ви моля, е да споделяте каквато информация и да намерите.

— Няма проблем. — Но не беше сигурен защо го каза.

Стиви Макнийл бе свикнала на по-голямо внимание от това, което получи в Сиатълската полиция. Тя нетърпеливо седеше на един неудобен стол в приемната на отдел „Насилие срещу личността“, точно срещу секретариата, където служителките от испански, азиатски и афроамерикански произход, бяха заети пред компютрите си.

Тя помнеше Ла Моя от вечерта, когато вдигаха контейнера. Лекомислен, надут и женкар, ако можеше да се довери на преценката си за характери. Тя имаше обидното чувство, че ще трябва отново да се представи.

— Стиви Макнийл — припомни му тя, колкото и да й беше неприятно да го направи.

— Знам — каза той, — срещнахме се миналата седмица. Но вие естествено не си спомняте.

— Напротив, спомням си. — Тя го спечели само с тази реплика и вътрешно се поздрави за това, че намери подхода към него.

Той я огледа цялата, от главата до петите с няколко паузи, преди да й предложи да седне. В другия край на стаята няколко глави се обърнаха да видят какво става. Понякога да си знаменитост ти носи полза.

— Работя заедно с една журналистка на свободна практика, която ми помага в по-големите разследвания. Тя подготвя всички данни за материалите. Аз пък ги озвучавам. Става дума за материал, който изисква много разследване и обяснения. Изгубих контакт с нея. Искам да я намерите — започна тя.

— Ако кажа, че съм ваш почитател, ще ви излъжа, госпожо Макнийл. Невинаги харесвам това, което правите. Но познавам работата ви. Записвам тези материали за нелегалните имигранти, както, за да се видя по телевизията — той се усмихна широко, — така и за да събера ведно всички насоки, които можете да предложите.

— Тя се казва Мелиса Чоу. Китайка е по рождение. Висока е метър и петдесет, тежи петдесет килограма. Овално лице, малък нос. Имам снимки — и тя му ги подаде.

Ла Моя разгледа снимките.

— Само колега ли ви е?

— Ние сме сестри. Това е дълга история. Отраснали сме заедно. Баща ми я доведе от Китай, когато тя беше още съвсем малка и ние я осиновихме. Тя е моето семейство, а сега ми помага с тази работа, и ето че е изчезнала.

— От колко време? — попита Ла Моя.

— Не зная точно. За последен път я видях в понеделник.

— Днес е четвъртък.

— Благодаря ви за информацията — иронизира Стиви. — Дадох й на заем една от дигиталните камери на телевизията и я пратих да снима материал. Изгубих връзка с нея.

— Можем да разпратим снимката й по радиоколите. Можем да разпратим материали за нея — предложи той. — Но по-голямата част от предварителното разследване предполагам, че вече сте я свършили: да разпитате хората, с които работи, членове на семейството, приятели, съседи. Ако това беше дало резултат, нямаше да сте тук.

— Но ето че съм тук.

Той си записа нещо.

— Ще прегледаме заложните къщи.

— Да не смятате, че е продала камерата? — изуми се тя. — Изобщо имате ли представа какво става тук? Мелиса си е пъхнала носа където не трябва и сега е изчезнала. Това е. Това е всичко. Трябва да я намерим и при това, трябва да я намерим бързо.

— Да започнем отново — предложи той. — Тя работи по ваш материал, така ли? Онзи с нелегалните имигранти, нали?

— Тя тръгна по следа, която аз бях намерила за тази история с имигрантите.

Той наклони глава на една страна и недвусмислено я погледна.

— Не зная точно колко далеч е стигнала и в каква посока.

— Трябва да знаем точно над какво е работила — подкани я Ла Моя.

— Един човек ни предложи малко информация — предпазливо започна да обяснява Стиви.

— Името му? — попита Ла Моя.

— Той пожела да остане анонимен и аз уважих това. Срещнахме се в един ресторант.

— Името му? — натърти Ла Моя, и посегна към писалката си.

Опитвайки се да прецени колко точно да му каже, Стиви рече:

— Ако ви дам името, ще го издирите и двамата ще го изгубим. Не виждам как това може да помогне на някого.