Ридли Пиърсън - Първата жертва

— Значи си сгрешил в броенето. Това е единственото обяснение.

— Защо тогава не сбърках миналата седмица? Преброих ги шест пъти.

— Това вече го чух.

— Значи вече го знаеш.

— Е, сега вече знам. — Новината го разтревожи, но не искаше Родригес да разбере за това. Беше си му задължение да се тревожи, Родригес през повечето време само изпълняваше каквото му се каже. Имаше грешка в описа, просто е, като бял ден. — Може да е някоя от тези в карантината… може това да ти е объркало сметките — предположи той.

— Преброих и тях. Казвам ти, миналата седмица ги броихме и всичко си излезе точно.

— Използвай си славейчетата, портите. Виж какво ще откриеш.

— Това правя.

— Кажи на момчетата да си отварят очите на четири.

— Казах им.

— Ами кажи им пак тогава — отряза той и веднага съжали за тона си. Той не би му помогнал да разкара Родригес.

Големият мъж отново кихна. Този път съвсем забравил за кърпичката.

Четвъртък, 20 август

3 дни от изчезването

Болд се вкопчи в белия гумен край на „Бостънския китобоец“ — малка плоскодънна лодка от фибростъкло, която се използваше от пристанищните власти. Ла Моя въобще не направи такъв жест, тъй като беше израснал на брега на залива Нарагансет.

Чайките следваха пенещата се опашка на ферибота, гмуркаха се във водовъртежа след бисквитите и пуканките, хвърляни им от лекомислените туристи, които причиняваха на плажните птици много повече вреда, отколкото добрина. Капитанът на „Визаж“ бе отказал да слезе на брега за разпит. След политически и юридически пинг-понг Болд успя да убеди пристанищните власти да информират „Визаж“, че двама сиатълски полицаи се качват на борда да разпитат екипажа.

Както правилно се беше досетил Болд, най-големият враг на капитаните не са нито бреговата охрана, нито пристанищните власти, нито ченгетата от отдел „Убийства“, а времето. Той не би искал отново да отложи вдигането на котва, нито пък да изостави някой член от екипажа. Като съпостави данните от Дъксбъри с разписанието за акостиране, дадено от пристанищните власти, и с разговорите с персонала, обслужващ радара, излизаше, че търсеният кораб трябва да е „Визаж“. Забелязан е бил извън обичайните маршрути за плаване, при това в нощта на бурята, когато всеки навигатор се залепя за радара си, надявайки се да стигне пристанището без инциденти. Радарът на „Визаж“ е замлъкнал за повече от три часа — необяснимо при такъв трафик и бурно море. Главният радар на пристанищните власти съвсем ясно засякъл как корабът е свърнал областта на южния плавателен път, но не точно по него. После призори се вместил обратно в пътя, като по този начин накарал всички кораби след себе си да забавят ход, което станало причина за закъснения.

Болд и Ла Моя се качиха по шумна стоманена стълба, висяща на тежки вериги. След тях се качваше член на екипажа, явно за да ги пази, ако се подхлъзнат. Обгърна ги характерната миризма на кораб, който се връща от триседмично прекосяване на океана — на водорасли и дизелово гориво. Острият метален вкус на ръжда, който Болд усети в дъното на устната си кухина, му напомняше миризмата на кръв на местопрестъпление. Той се хвана здраво за веригата, застана по-твърдо и погледна обратно към брега. Небето обсипваше Смарагдовия град с бижутата си.

Носталгия притисна гърдите му. Бе посветил живота си да служи на този град, а сега правеше планове да го изостави. Болд беше вече на четирийсет и четири години и след повече от двайсет години служба в него се прокрадна идеята да се премести в частния сектор. Макар че никога не говореше за това, лечението на Лиз от рак им струваше твърде скъпо. Въпреки че болничните сметки се покриваха от здравната осигуровка в банката, загубата за повече от година на двойния доход в семейството означаваше за тях тежко бреме. Имаха дългове. Банката й бе изплатила заплата за три седмици „ваканция“, а после намали плащането на една четвърт поради „отсъствие“. С техния начин на живот, който включваше бавачка и чистачка, имаха повече разходи, отколкото приходи. Дори повишението на Болд в чин лейтенант не можеше да компенсира загубите. Той сериозно се замисляше за работа в частния охранителен бизнес, където плащаха двойно в сравнение с държавната му заплата. Дори си беше определил час за интервю, въпреки че още не беше казал на Лиз.

Тъй като капитанът на „Визаж“ бе слязъл на брега и не можеха да говорят с него, всичко, с което разполагаха, бе екипажът. Помощник-капитанът, един щърбав грък със загрубяла кожа на лицето, им предостави списък от петнайсет души. Болд и Ла Моя си разделиха работата и Болд тръгна по долната палуба. Вървеше през претъпканите коридори, чиято сива стомана му напомняше на затвор, и стигна до каюткомпанията, в която имаше голям телевизор и огромна видеотека.