Ридли Пиърсън - Първата жертва

— Това дава ли ми поле за работа? — на глас се зачуди Болд.

— По бордовия радар! — внезапно му просветна на Рътлидж. — Пристанищните власти трябва да са го засекли с радара, пък и в нощ като тази със сигурност капитаните на останалите кораби са го засекли. Трябва да поговориш с дежурните на транзитните кораби: те трябва да са наблюдавали внимателно, особено след като плавателният съд е бил извън маршрута, трябва да е възбудил любопитството им. Нощ като тази се помни, повярвай ми. Дежурните… — той млъкна, за да си дръпне от лулата, — ще ти кажат кой и какво, дявол да го вземе, е търсил там.

Мелиса се изправи пред всепоглъщащата тъмнина и започна да се придвижва напред внимателно като слепец. Това вече не беше обикновено изпълнение на професионалните задължения. Цялата работа се бе превърнала за нея в мисия, така че, когато се движеше бавно и безшумно в тази тъмнина, със стомах, свит на топка и подгизнала в пот от нерви, тя все пак изпитваше задоволство от действията си.

Сивата паст на някакъв вход се отвори пред нея и тя предпазливо се запъти към него. Напредваше стъпчица по стъпчица, прехвърлила през рамо каишката на камерата. След този отвор следваше наклонена надолу конвейерна линия от стара черна гума, която ужасно миришеше на кисело и явно не се използваше поне от десетина години. Мелиса, която бе висока не повече от метър и половина, се сви на топка и се шмугна през отвора надолу по конвейера. Изнервящият шум от машините ставаше все по-силен и по-силен, все по-близък и по-близък. Страхът й се прояви като остра болка в слепоочията. Той бе породен не само от съзнанието за опасната ситуация, в която е попаднала, но и от това, че бе директно игнорирала инструкциите на Стиви да й се обади. Въпреки че Мелиса понякога се държеше нетърпеливо със Стиви, тя все пак напълно се доверяваше на инстинктите и опита на по-голямата си „сестра“. Някъде дълбоко в себе си тя се почувства като дете, което не слуша родителите си. Сега вече знаеше, че е трябвало поне да остави съобщение на телефонния секретар на Стиви, да й съобщи къде се намира и какво смята да предприеме. Това дразнещо чувство, че не постъпва правилно, продължаваше да я човърка, докато звуците от машините ставаха още по-силни, пространството в конвейера по-тясно, а въздухът по-сгъстен.

Тя се опита да се овладее, да не се паникьосва, като си пое няколко пъти дълбоко въздух. Извади клетъчния си телефон само за да се убеди, че няма връзка. Вече не можеше да се обади.

Далечният край на конвейера й предлагаше гледка от високо към една огромна зала, в която шумът от машините ставаше направо режещ. Под нея бяха се наредили няколко десетки, а може би повече от стотина жени, които се бъхтеха над производствени шевни машини. Тя приготви камерата, всичко друго мина на заден план и оскъдното осветление остана единственият й проблем. Записа няколко кадъра с тази гледка и тъкмо щеше да тръгва, когато й хрумна да скрие лентата, за да я вземе на връщане. Ако по някое време й се наложи да бяга и изостави камерата, все пак от двете ленти ще й остане една, с която да докаже съществуването на това зловещо предприятие. Дори сега, когато снимаше гледката долу, не беше изключено да я хванат. Рискът беше достатъчно голям само от това, че дойде тук.

Индикаторът на камерата показваше, че осветлението не е достатъчно, но въпреки това Мелиса записа потискащите условия долу — измършавели жени с обръснати глави, товарещи бали с плат, които ги заобикаляха като стени; облаци прах и единственото осветление в помещението, идващо от малките лампички, прикачени към шевните машини. Азиатките трескаво работеха. Някои шиеха, други крояха, трети събираха готовата продукция на вързопи. Двама китайци пазеха етажа, държаха в ръце нещо като бухалки. Вероятно бяха от мафията. Тази мисъл я накара отново да потрепери: китайската мафия бе известна с жестокостта си.

Тя даде близък план, надявайки се да предаде атмосферата на това място. Върху изтощени лица бе изписано напрежение от трескавата работа и от присъствието на пазачите.

С обектива си проследи верига, вързала нечий разкървавен глезен към шевната машина. Мелиса местеше обектива от машина на машина, от жена на жена. Не всички бяха оковани, но достатъчна част от тях, за да стане ясно на какво са способни пазачите, за да предотвратят бягствата или за да наложат дисциплина. Като роби, помисли си тя.

След като оковават собствените си работнички, какво ли биха направили с някоя неканена любопитна журналистка? Трябваше незабавно да си тръгне. Вече бе направила няколко невероятни снимки…