Ридли Пиърсън - Първата жертва

Надявайки се да не я разпознаят, тя се бе облякла с дънки и тениска, не носеше никакъв грим. Вървеше с наведена глава, пробивайки си път през тълпата към апартамента на Мелиса.

Изкачи се по стъпалата пред входа, натисна бутона и влезе. Бавно мина стълбите, отключи вратата и влезе в апартамента. Вратата щракна след нея. Единственият шум, който се чуваше, бе басовият ритъм от близкия рок клуб. Хвана се да храни рибките.

„Има ли някого?“ — викна тя безнадеждно. Отново я обзе това неприятно чувство на изоставеност на апартамента. Спалнята явно си беше както я завари тази сутрин, цялата в разхвърляни дрехи. Самотната четка за зъби в чашата все още я притесняваше повече от всичко. Стори й се странно как може една такава дреболия да разкрива толкова много. Нещо се свиваше в нея и й причиняваше болка, болка от недоспиване, от копнеж да започне всичко отначало, да получи втори шанс.

Но нямаше към кого да се обърне. Имаше само пищене в ушите и празнота в гърдите й. Тя отново претърси малкия апартамент, разтреперана от притеснение, като накрая дори започна да отваря чекмеджетата и да наднича зад мебелите. Това последно усилие бе възнаградено. Зад дивана тя намери включено в контакта захранващото устройство и цялата екипировка от студията. Това беше SVHS камерата, която Мелиса използваше да снима от микробуса. Там бяха и двата акумулатора, които тя носеше на кръста си. Стиви извади захранването и камерата от контакта и прегледа цялото оборудване, като намери три видеокасети. На първите две пишеше „Клайн“, а на третата „автомивка“. Само като видя почерка на Мелиса, Стиви се разтресе от страх. Точно в този момент би заменила десетина горещи новинарски истории за възможността да си върне Мелиса невредима.

Тя погледна към секцията и зърна там една порцеланова кукла с олющени бузи, вперила поглед право в нея.

Чувствата я надвиха и Стиви се предаде.

Следобедното слънце хвърляше зайчета по стените и заслепяваше човека, загледан в картината над камината. Въздухът в стаята бе наситен с аромата на тютюн, а отвън слънцето се опитваше да надвие прахоляка и изгорелите газове от колите — все същата плява, никога блясъка на Швейцария. Китайците изглеждаха погълнати от прахоляка.

Добре развитото момиченце с къдрици, хванати с копринена червена панделка, решително стискаше порцелановата си кукла. Тя беше сама в разточително подредения хол и чакаше наставления. Стефани не искаше това другото момиче да живее тук. Тя искаше Су-Су и татко да са си само нейни. Татко излезе от стаята преди броени минути, придружаван от заместниците и съветника от посолството. След него остана само сладката миризма на тютюн, напомняща за него. Татко винаги бе придружаван от някого.

Тя чу как се отваря входната врата. Су-Су я викна по име от коридора, но Стефани не се обади. Нека ме потърсят, помисли си тя.

„Мис Стефани?“ — чу се нов възглас, когато вратата на стаята се отвори. Су-Су бе горе-долу на половината ръст на татко. Тя влезе с къси тихи стъпчици и по-скоро нацупи устни, отколкото да се усмихне. Тя говореше меко, но с твърд китайски акцент. Знаеше и френски, можеше да чете ноти. Стефани не разбираше какво е да си имаш мама, макар че Су-Су беше почти като истинска майка. Татко също я харесваше. Той понякога я потупваше, бързо и лекичко, което я караше да цупи устни и да се изчервява. Су-Су имаше собствен син. А за това момиче казваха, че й е племенничка и че няма къде да живее. На Стефани това никак не й хареса. Не беше много щедра за нещата, които имаше.

Голямата бяла врата бавно се отвори. До Су-Су, вкопчено в копринената й рокля, стоеше малко момиченце с яркорозови бузи и гарвановочерна коса, подстригана на венче до раменете й и с бретон, стигащ до острите дъги на веждите й. Очите й бяха широко отворени от почуда, защото тя първо огледа прекрасната стая, а миг по-късно и самата Стефани, с нейните копринени панделки, рокличка и кукла. В този миг всичко се промени.

„Мис Стефани, разрешете ми да ви представя племенничката на Су-Су, Ми Чоу. Вашият баща каза, че ще я наричаме Мелиса.“ После Су-Су се обърна към момиченцето на китайски и Стефани разбра всяка думичка. Су-Су бе добра учителка. Тя каза: „Това е Стефани, по-голямата ти сестра“.

Лицето на момиченцето се озари и изпълни стаята със светлина.

„Добре дошла, малка сестричке“ каза Стефани на прекрасен мандарински. Двете момичета едновременно се засмяха.

Стиви бързо събра касетите и нетърпелива да ги види, излезе от апартамента навън, към хаоса на площад Пайъниър. Нямаше друг избор, освен да се смеси с тълпата и само след секунди се чу: „Хей, Тина! Виж кой е това!“. Отзад се чуха стъпки и груба мъжка ръка я хвана за лакътя. „Канал четири, нали? Гледаме ви всяка вечер!“