Ридли Пиърсън - Първата жертва

Тя се спря на ъгъла и нетърпеливо се загледа над главите на хората, чакайки светофара да светне зелено.

— Канал четири, нали? — повтори оплешивяващият човек.

— Точно така — отвърна тя и по-силно стисна касетите. Имаше и още някой. Някой, който я наблюдаваше. Усещаше го.

Светофарът светна зелено.

Стиви бързо си проправи път да пресече улицата, бързаше право напред. Обзета от параноя, тя се огледа. Струваше й се, че всички хора само нея гледат. Все повече се паникьосваше. Сети се за касетите. Сигурно щяха да й подскажат нещо.

Паркингът беше на две пресечки път, а скоро щяха да затворят. Тя ускори крачка.

Когато й оставаше само половин пресечка, пак чу стъпки след себе си. Дали бе същият фен? Или някой друг? Не искаше да разбира отговора.

Това беше платен паркинг и бариерата бе паднала в десет часа вечерта, преди половин час. Входът бе заключен с верига, а изходът се пазеше от няколко автоматични шипа.

Стиви почти тичешком влезе в слабо осветения гараж, силно стиснала касетите под мишница. Пресъхнала уста с горчив вкус, разтуптяно сърце — искаше вече да си е вкъщи, пазена от портиер, две ключалки и алармена система. Искаше да е където и да било, но само не и в безлюдния градски гараж.

Стъпките я последваха и в гаража, после изведнъж стихнаха, дали не си въобразяваше?

Тя се осмели един-единствен път да погледне назад и дъхът й секна. Видя силует на мъж, който бързо се движеше към нея.

Дали е обир? — почуди се тя.

— Чакайте! — силно отекна мъжкият глас в бетонените стени.

Тя стигна колата си, но малко се затутка с дистанционното, докато я отключи. Бръкна в чантата си за спрея за самозащита.

Рязко отвори шофьорската врата, хвърли касетките на навигаторското място и, насочвайки навън спрея, скочи на предната седалка.

— Госпожо Макнийл! — Сега, като беше по-близо, мъжът изглеждаше някак познат. — Аз съм Джон ла Моя.

Тя погледна изпотеното му лице.

— Наблюдавах апартамента — обясни той. — Изчезването е на първо място сред задачите ни.

— Изплашихте ме до смърт.

— Не исках да викам името ви в тълпата. — Очите му веднага забелязаха трите касетки в пластмасови кутийки на седалката до нея. — Не видях да ги носите, когато влизахте в апартамента.

— Аз имам ключ. Хранех рибките й.

— Значи рибките гледат видео, така ли?

Касетките на Мелиса бяха нейни и само нейни. Щеше да ги изгледа първа и тогава, ако прецени, че е нужно, щеше да им ги даде. Имаше чувството, че касетите изгарят дупки в седалката. Тя тресна вратата, врътна ключа и свали малко прозореца.

— Вижте, това е абсолютно незаконно, разследването на нелегалните имигранти стана много оплетено — меко каза той.

— Капитанът на кораба — припомни му тя, — научихме го и без вас.

— Ще е много по-безопасно за всички, ако ми дадете тези касетки. Нейни са, нали? На Мелиса? Не искате да се забърквате с тези хора, нали?

— Искате касетките, но ще се натъкнете на първата поправка. Това са новинарски записи.

— Смятах, че ще се натъкна на сътрудничество. Не искаме ли и двамата едно и също нещо — и той добави, — да я намерим?

— Добър опит.

— Трябва ми каквото и да е на тези касетки — примоли се той. — Мелиса има нужда аз да ги видя.

— Ще говорим за това — каза тя. Вдигна прозореца.

Ла Моя се наведе, продължавайки да й говори, но думите му се процеждаха през прозореца като нечленоразделно мънкане.

Когато излезе от гаража, Стиви се протегна, взе касетките и ги хвърли на пода зад себе си. Нямаше по-сигурно място за тези касетки. Никъде не беше сигурно за тях.

Събота, 22 август

5 дни от изчезването

Боби Гейнис влезе в кабинета на Болд без да чука и си издърпа един стол, а лейтенантът си отбеляза с молив докъде е стигнал с четенето на доклада.

Той вдигна глава и видя рисунката с моливи на сина си, закачена на стъклената стена, която разделяше кабинета му от приемната. Беше я закачил там да добавя цвят, да разнообразява сивото еднообразие, което някой дизайнер бе наложил на това място, а също и да му напомня за най-важните неща в живота. Автопортретът на сина му се развя, когато двама детективи минаха с бърза крачка покрай кабинета му.

— Давай — подкани я Болд, като предварително знаеше, че темата на разговор ще е арендуването на кранове. След като загубиха случая с „Визаж“ като убийство, минал като нещастен случай, Болд напълно се беше отказал от тази посока на разследването и накара Гейнис да разследва арендуването на кранове и възможните му връзки с шлепа и влекача, който бе предприел провалилият се трансфер.