Нора Робъртс - Полунощ в смъртта

Екранът затрептя в тъмносин цвят, а Ив облекчено въздъхна — радваше се, че нищо лошо не се е случило с Майра. Разсеяно си помисли, че никога не си е представяла елегантната и спокойна психиатърка в ролята на баба, заобиколена от куп палави внучета.

— Извинявай. — Лицето на Майра отново се появи на екрана. — Не исках да разговарям в присъствието на… моето семейство.

— Няма нищо, разбирам те. Полицаите на поста ли са?

— Да. — Обикновено спокойната психиатърка нервно прокара пръсти през черната си коса. — Мъчно ми е за тях — трябва да прекарат Коледа в полицейската кола. Не успях да измисля как да ги поканя у дома, без никой да разбере… Тук са децата и внуците ми, Ив. Кажи ми честно има ли опасност за живота им?

— Не. — Тонът й беше категоричен. — Убиецът използва други методи. Не бива да напускаш къщата без хората от охраната. Не отивай сама на работа, нито дори до най-близкия магазин. Утре ще ти осигурим гривна с устройство за проследяване.

— Обещавам да взема всички предпазни мерки.

— Радвам се. Първо трябва да отмениш приемните си часове, докато заловим Палмър.

— Но това е абсурдно!

— Нито за миг не бива да оставаш насаме с непознати. Не вярвам пациентите ти да се съгласят да изповядват проблемите си в присъствие на двама полицаи, ето защо се налага да си вземеш отпуска.

Майра я погледна в очите.

— А ти ще отсъстваш ли от работа?

— Моето положение е различно — изпълнявам служебните си задължения. Да те охранявам е част от тези задължения. Стефани Ринг е изчезнала. — Замълча за миг, давайки възможност на психиатърката да осмисли думите й. — Подчинявай се на нарежданията, в противен случай след по-малко от час ще бъдеш задържана в интерес на собствената ти безопасност. Искам да се посъветвам с теб. Ще бъда в дома ти утре сутринта в девет.

Изключи видеотелефона. Обърна се към Рурк, за да вземе кодовете и видя, че той напрегнато се взира в нея.

— Личи си, че обичаш доктор Майра. В противен случай щеше да проявиш по-голяма деликатност.

— Деликатността не ми е присъща — сряза го Ив. — Дай ми кодовете. — Рурк вдигна вежда, а тя въздъхна и потърка челото си. — Добре де, имаш право. Наистина обичам Майра и за нищо на света няма да позволя на този психопат дори да се доближи до нея. А сега ми дай проклетите кодове.

— Вече съм ги прехвърлил в паметта на видеотелефона ти, лейтенант. Необходимо е само да продиктуваш името на онзи, с когото искаш да разговаряш.

— Фукльо! — промърмори Ив, макар да знаеше, че реакцията й ще го разсмее, сетне се зае със задачата да се свърже с хората от списъка на Палмър.

Когато се увери, че всички са в безопасност и под охрана, тя се залови да прегледа материалите относно Палмър, които навремето бе събрала и до които Рурк й беше осигурил достъп.

За около час проучи данните и рапортите, още шейсет минути посвети на записите от разпитите на престъпника.

— Дейв, разкажи ми за Мишел Хамел. С какво привлече интереса ти?

Дейвид Палмър, добре сложен двайсет и двегодишен русокос младеж с изваяни черти, подсказващи произхода му от аристократичен род в Ню Ингланд, се усмихна и се приведе. Сините му очи проблясваха от нескриван ентусиазъм. Кожата му с цвят на крем карамел — дар от майка му, потомка на смесени раси — беше гладка и опъната, което говореше за отличното здраве на младежа.

Ив си спомни какво си бе помислила тогава, по време на разпита, състоял се преди три години: „Най-после е намерил кой да го изслуша. Най-сетне има възможност да изтъкне своята гениалност.“

Докато гледаше записа, забеляза и още нещо — косата на лейтенант Далас беше ужасно подстригана, защото по онова време сама се кълцаше с ножицата. Ботушките й бяха нови, почти без драскотина, на пръста й нямаше венчална халка. Но иначе нямаше особена разлика между жената на видеозаписа и сегашната Ив Далас.

— Беше млада, атлетично сложена — отвърна Палмър. — Безкрайно дисциплинирана, със силен дух. Беше бегачка на дълги разстояния… олимпийска надежда. Знаеше как да блокира болката, как да се съсредоточава върху крайната цел. Разбирате ли, щеше да бъде на върха на таблицата, както Лерой Грийн беше в дъното. Съзнанието му беше замъглено от дългогодишната употреба на наркотици, което го правеше психически неустойчив на въздействието на външни стимули. Губеше контрол още преди да усети болката. Загуби разсъдъка си, щом дойде в съзнание и откри, че е привързан към масата. Виж, Мишел…

— Съпротивляваше ли се? Опитваше ли да запази самообладание?