Нора Робъртс: Полунощ в смъртта

— Убил е човека, който го е осъдил на доживотен затвор…

— Точно така. — Ив остави чашата си и извади от чантата си копие от посланието на престъпника, което вече бе изпратила за анализ в лабораторията. — Оставил е „визитната си картичка“ — още един специфичен жест. Хората от списъка са допринесли за залавянето и осъждането му. Мисля, че иска жертвите му да треперят от страх в очакване на онова, което им е подготвил. Уредих всеки един от тях да бъде поставен под полицейска охрана. Този път господин Палмър ще удари на камък.

Рурк прегледа списъка и престорено спокойно попита:

— Кой ще охранява теб?

— Аз съм ченге. Работата ми е да пазя жителите на този град.

— Според мен ти си главната му цел, Ив.

Тя рязко се обърна. Опитваше се да се владее, ала Рурк долови гневните нотки в гласа й.

— Може би… но едва ли стремежът му да се добере до мен е по-силен от желанието ми да го заловя отново.

— Арестувала си го — продължи той, сякаш не беше чул думите й. — Осъдили са го благодарение на теб. Следователно изпитва най-голяма омраза към лейтенант Ив Далас, макар да е последна в списъка на набелязаните му жертви.

— Да оставим полицейският психолог да прецени мотивите на Дейв — промълви Ив, макар мислено да се съгласяваше със заключенията на Рурк. — Ще се обадя на доктор Майра веднага, след като отново прегледам досието на престъпника. Открий го в компютъра, а пък аз междувременно ще напиша рапорта си до Уитни. Ще ти дам кода за служебния си компютър и за файловете по случая „Палмър“.

Той иронично вдигна вежди и лукаво се усмихна.

— Без обиди, лейтенант. Когато ме оскърбяват, не мога да работя пълноценно.

— Покорно моля за извинение. — Тя отново взе чашата си. — Забравих, че не са ти необходими кодове, за да проникнеш в компютъра ми.

— Мисля, че го предлагаш, за да бъде чиста съвестта ти.

Рурк се залови за работа. Задачата му беше прекалено лесна, което му даваше възможност да обмисли един тревожен проблем и да прецени как да действа.

Ив беше казала, че този път нищо не го свързва с престъплението и че не желае помощта му, след като Пийбоди поеме задълженията си. Ала тя жестоко се лъжеше. Името й фигурираше в списъка на убиеца, което означаваше, че съпругът й повече от всякога е замесен в този случай. Никаква земна сила, дори молбата на любимата му жена, не би го накарала да отстъпи.

Ив работеше на другия компютър, излагайки фактите в рапорта си. Необходими й бяха резултатът от аутопсията и сведенията от „метачите“, които бяха извършили огледа. Но поради празника екипите бяха в намален състав, което означаваше, че може да се надява на информация едва в края на следващия ден.

Видеотелефонът й иззвъня. Едва успявайки да сдържи раздразнението си, тя намръщено промърмори:

— Тук Далас.

— Лейтенант, обажда се полицай Милър.

— Какво се е случило?

— Наредено ни беше да охраняваме заместник прокурорката Ринг. Отидохме в жилището й около седем и половина, позвънихме, но никой не ни отвори.

— Много добре знаеш, че при извънредни положения имате право да влезете в жилището.

— Да, лейтенант. Така и направихме, но не открихме госпожа Ринг. Партньорът ми разпита съседката, живееща на същия етаж, която съобщи, че прокурорката заминала рано сутринта за Филаделфия, за да прекара празника с родителите си. Ала изобщо не е пристигнала там. Баща й се е обадил в полицията и е съобщил за изчезването й.

Стомахът на Ив се сви. „Закъсняхме — помисли си тя. — Действахме бързо, но закъсняхме.“

— С какво е пътувала, Милър?

— С колата си. В момента се придвижваме към гаража, където я е държала.

— Дръж ме в течение, полицай Милър. — Ив прекъсна връзката, вдигна глава и срещна погледа на Рурк. — Паднала е в ръцете на Дейв. Иска ми се да мисля, че е претърпяла злополука по пътя или че се е уединила за няколко часа в мотел с някой платен любовник, но шестото чувство ми подсказва каква е жестоката истина. Необходими са ми кодовете за видеотелефоните на другите хора от списъка на убиеца.

— Ще ги имаш след минута.

Един от кодовете Ив знаеше наизуст. С разтуптяно от тревога сърце се свърза с дома на Майра.

На екрана се появи момченце, което през смях изрече:

— Честита Коледа. Това е домът на баба.

Ив смаяно се втренчи в него и реши, че е набрала погрешен код. После чу познатия спокоен глас и видя на монитора лицето на Майра. Психиатърката се усмихваше, но погледът й издаваше тревогата й.

— Добро утро, Ив. Почакай за момент, ще използвам видеотелефона в спалнята ми. Стой тук, миличък — обърна се тя към момченцето, което упорито я дърпаше за ръкава. — Отиди да разгледаш новите си играчки. Веднага се връщам. Една секунда, Ив.