Нора Робъртс - Полунощ в смъртта

— Разбира се. Миличка, пусни ме. — Едва накара жената, която се бе вкопчила в него, да отхлаби хватката си. — Миличка, полицайката ще те заведе на топло. Последвай я.

— Пийбоди — прошепна Ив, — разкарай „миличката“ от тук и се опитай да разбереш какво е видяла.

— Слушам, лейтенант. Госпожо, елате с мен. — Тя безцеремонно поведе непознатата към сградата.

— Случилото се потресе съпругата ми — промълви мъжът. — Много е деликатна.

— Да, сър. Разбирам. Моля да ми съобщите имената ви.

— Моля? О, да… Фамилното ми име е Фицджералд. — Той стреснато подскочи, когато гигантски автобус изпуфтя зад него. За миг заприлича на смешна марионетка. — Аз съм Джордж, а жена ми се казва Марая.

Ив продиктува имената им на записващото устройство и си помисли, че само след няколко минути тук ще се събере огромна тълпа. Макар нюйоркчаните да бяха свикнали с какви ли не гледки, вниманието им неизбежно щеше да бъде привлечено от гол труп посред Медисън авеню.

— Можете ли… сър, гледайте мен — добави, когато човекът продължи да се взира в тялото. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. — Погледнете ме — повтори — и опитайте да ми разкажете какво се случи.

— Всичко стана толкова бързо, може би затова съм толкова потресен. — Той притисна длан към челото си, ръката му трепереше от закъснялата реакция. — Връщахме се от тържеството на семейство Андерсън. Къщата им е само на една пресечка от нашата, затова вървяхме пеш. Тъкмо когато прекосявахме улицата, чухме скърцане на спирачки. Отначало не обърнах внимание… нали знаете колко е ужасно уличното движение в този град?

— Имате право, сър. Какво видяхте?

— Обърнах се — сигурно съм го направил инстинктивно. Видях някаква кола, мисля, че беше черна. Не беше обикновен автомобил, а от луксозните спортни модели. Спря точно пред нас — ето тук, по снега още личат следите от гумите. Вратата се отвори и изхвърлиха бедния човек.

— Видяхте ли шофьора?

— Да, дори мога да го опиша. Тук улицата е добре осветена. Беше млад и красив. А, спомних си още нещо — бе русокос. Когато отвори вратата, ми се усмихна. А пък аз… струва ми се, че отвърнах на усмивката му. Нещо в лицето му ме накара да се усмихна. Сигурен съм, че ще го разпозная.

— Добре. — Ив въздъхна, а леденият вятър отнесе облачето пара. Първите патрулни коли вече пристигаха на местопрестъплението.

„Искал си да те видят, нали, Дейв? — помисли си. — Искал си и да бъдеш наблизо, когато ми «връчиш» Карл.“

— Приберете се при съпругата си, господин Фицджералд. Ще ви държим в течение.

— Разбира се. Благодаря… Та нали е Коледа — с искрено недоумение възкликна той. — Знаем, че в Ню Йорк се случват какви ли не страхотии. Но да убиеш човек през коледната седмица…

— Щастие за целия свят — промълви тя, когато човекът се отдалечи. Нареди на униформените полицаи да отцепят местопрестъплението и да го подготвят за „метачите“. Сетне приклекна до Карл и се залови за работа.

През следващите трийсетина часа Ив отново прегледа събраната информация, опитвайки се да открие онова, което беше пропуснала. Поради отсъствието на помощничката си трябваше сама да върши цялата черна работа: търсене на допълнителни сведения, повторно сканиране, съпоставяне на данни, четене на доклади.

Отби се в тайната квартира, където временно живееха Джъстин и семейството й, както и в дома на Майра. Провери специалните им гривни, за да се убеди, че са в изправност. Непрекъснато си повтаряше, че Дейв не може да се добере до тях. Следователно щеше да насочи вниманието си към нея.

Господи, как жадуваше за този момент!

Знаеше, че допуска грешка, като превръща разследването в схватка с престъпника. Ала непрекъснато виждаше лицето му, чуваше тихия му глас с акцент от скъпо подготвително училище:

Разбирате ли, лейтенант Далас, онова, което вършите, е само временна мярка. Не променяте нищо. Колкото и престъпници да арестувате, на следващия ден те ще бъдат още повече. Моите експерименти ще предизвикат революционна промяна. Те дават отговор на въпросите, които си задава всеки човек. Кога голямото натоварване става прекалено, колко може да издържи човешкото съзнание, преди да се самоизключи? Какви мисли, какви импулси преминават през мозъка, когато тялото умира.

Лейтенант, работата и на двама ни е свързана със смъртта. Мисля, че ни харесва жестокостта, с която ежедневно се сблъскваме. Но знайте, че накрая ще науча всички отговори, а вие ще имате още повече въпроси.