Джон Лескроарт: Безкрайни тайни

Но когато се приближи, Скиф видя още нещо около очите й — подутина, която можеше да е от плач, но можеше да има и друг източник. И под нея не се ли забелязваше един избледняващ вече жълтеникав слой по кожата? Стара или не чак толкова стара синина?

— Мога да видя, че е той и оттук — казваше тя на Брако. Лявата й ръка — без халка — се доближи до устните й. — Не знам дали ще мога… дали трябва да се приближавам.

— Всичко е наред, госпожо Воглър — намеси се Скиф в разговора, като се представи на жената и постави ръка на рамото на Брако.

— Аз не съм госпожа Воглър — моментално я поправи тя. — Името ми е Джанси Тикнър. Не сме женени. Не бяхме женени. Но ме наричайте просто Джанси, става ли? — Раменете й увиснаха. — Господи.

Скиф искаше да я отклони от спонтанната й реакция.

— Партньорът ми спомена за дете, когато говори с теб.

Госпожица Тикнър кимна.

— Синът ми Бен. Оставих го при наемателя ни. Добре е.

Очите й се върнаха на тялото.

— Господи, как се случи това?

— Все още не знаем, госпожо — каза Брако. — Открихме пистолет. Съпругът ви притежаваше ли оръжие?

Джанси Тикнър запримигва срещу слънцето за момент.

— Не можеше.

— Не можеше? Защо? — попита Скиф.

Лицето на Джанси пребледня. Погледна от единия инспектор към другия.

— Лежа за известно време в затвора, когато беше по-млад.

— За какво? — попита Брако.

Тя сви рамене.

— Беше шофьор при един обир. Единствения път, когато е правил нещо подобно. Та, както и да е… влезе в затвора. И после нямаше право да притежава оръжие.

Скиф хвърли бърз поглед на Брако. Имаше истинска разлика, и двамата го знаеха, между това да попаднеш в ареста, което значеше да отидеш в килиите на полицейското управление в центъра на града, и между това да лежиш в затвора. Затворът си означаваше труден период и в Сан Франциско — столицата на пуснатите под гаранция престъпници в Западния свят — време, прекарано в пандиза силно противоречеше на описанието на Джанси, че това е било единственото провинение в живота на Дилън Воглър.

— Джанси — започна Скиф, — видя ли Дилън, преди да тръгне за работа тази сутрин?

— Не, стана рано с Бен, нашето момче. Понякога ме оставя да поспя до късно през почивните дни. — Тялото върху асфалта отново привлече погледа й.

Брако попита:

— Дилън имаше ли някакви врагове, за които да знаете? Някой да му е бил ядосан?

— Не наистина, не. Предполагам, че е възможно, но той нямаше никакво влияние. Просто се занимаваше с това заведение. Нямаше излишна драма в живота му.

— Може би е уволнил някого наскоро? — предположи Скиф. — Или нещо подобно?

— Не. Персоналът се състои от около десет души и всички работят тук открай време. — Тя поклати глава, отхвърляйки тази мисъл. — Каквото и да е било, сигурна съм, че не е било свързано с работата му. — Очите й се приковаха към вратата. — Може би някой го е ограбил.

— Портфейлът му беше в него — каза Брако. — Мобилният телефон. Нямаше следа от грабеж.

— Може би са искали да му вземат нещата, но нещо ги е изплашило.

— Възможно е — рече Скиф.

— Какви неща? — попита Брако.

Джанси затвори уста, облиза устни и премести тежестта си на другия си крак.

— Не знам. Каквито казахте — телефона и портфейла му. Такива неща.

Брако реши да премълчи.

— А нямаше ли нещо друго, което да си заслужава да бъде откраднато и което би могло да не е очевидно за нас? Часовник може би?

— Не мисля така, не. — Тя отново обърна глава към тялото. — Не можете просто да го оставите да лежи тук!

— Няма, Джанси — успокои я Скиф. — Следователят е готов да го откара в моргата в момента, в които ние си свършим работата. — Тя сниши глас и се приближи: — Можеш да си спестиш едно трудно пътуване до центъра, ако пожелаеш да потвърдиш, че си го идентифицирала сега. Ще бъда точно до теб, ако мислиш, че можеш да се справиш.

Джанси хапеше долната си устна и след известно време все пак кимна, като постави ръката си в тази на Скиф.

— Не ме пускай — прошепна тя, — в случаи че падна или припадна, или нещо подобно. Моля те.

— Държа те.

— Добре, да вървим.

След като „Бей Бийнс Уест“ беше затворено, Скиф каза на партньора си да се срещнат на едно място, което обичаше — на Ървинг Стрийт, западно от 19-то Авеню — и което предлагаше закуски от около осемдесет години. Тя и Брако бяха партньори само от шест месеца и все още всеки от тях имаше свои любими свърталища, за които другият не знаеше.

Както обикновено, мястото беше претъпкано; но също както обикновено персоналът обслужваше клиентите сръчно и бързо. Така че чакането за масата на Скиф не трая повече от десет минути. Тя тъкмо бе отпила първата си глътка кафе, когато Брако влезе, откри я сред другите посетители и започна да си проправя път към масата. Щом седна, Скиф остави чашата си.