Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

Първото нещо, което Брако направи в понеделник сутринта, бе да почука на вратата на кабинета на лейтенант Глицки на петия етаж на Съдебната палата в Сан Франциско.

— Отворено е.

Брако завъртя дръжката, след което бутна вратата.

— Всъщност не беше.

Глицки — мъж с едър кокал, нос подобен на брадва, стар белег между устните и сивееща коса, седеше в полумрак — лампите в стаята бяха загасени и щорите спуснати. Лактите му почиваха на празното му бюро, а ръцете му покриваха устата. Дори когато половината му застрашителен лицеви арсенал беше покрит, и само очите на Глицки можеха да свършат работа — те проблясваха като догарящи въглища, прозорец към душата му, обявявайки на всеки заинтересован, че там вътре е наистина страшно.

Днес тези очи спряха Брако на място.

— Добре ли си, Ейб?

Глицки не помръдна нито мускул, все още говорейки зад ръцете си.

— Добре съм. С какво мога да ти помогна, Даръл?

— Може ли да вляза?

— Ти вече си влязъл.

Брако стоеше с ръка върху дръжката на вратата.

— Ако моментът е неподходящ…

— Казах ти, че няма проблем. Светни лампите, ако искаш.

— Да, сър — той се протегна към ключа и стаята се изпълни със светлина.

Глицки не помръдна. Най-сетне очите му се раздвижиха и срещнаха погледа на Брако.

— По всяко време — каза той. — Когато ти е удобно.

В офиса имаше няколко сгъваеми стола, отворени срещу бюрото на Глицки и още няколко, подпрени на стената под дъската за течащи разследвания на убийства. Брако взе най-близкия и седна отгоре, изваждайки сгънат лист хартия от един от горните си джобове.

— Ами, сър — започна той, — не знам колко точно сте чули засега, но имахме стрелба на Хейт в събота сутринта.

— Воглър.

— Именно. Ние с Дебра го поехме и аз пристигнах там към седем и трийсет и нямаше къде да паркирам, затова спрях на Ашбъри…

— И ти лепнаха глоба.

— Да, сър. Отново. — Той се размърда напред в стола си и постави листчето с глобата върху бюрото. — Там е работата, че някой трябва да говори с тях и да ги накара вече да престанат с тези шибани простотии.

Глицки свали ръцете си, на устните му се изписа израз на отвращение.

Брако, чийто ментор беше Глицки в първите му седмици на служба в „Убийства“, знаеше за омразата на лейтенанта към псувни и ругатни не по-зле от всеки друг в управлението и се поправи:

— Знаете какво имах предвид.

Раменете На Глицки се вдигнаха и отпуснаха.

— Колко стават с тази?

— За мене? Шест или седем за тази година. Някои от другите момчета може да имат и повече. Реших, че трябва да говоря с вас.

Глицки преплете пръсти на бюрото пред себе си.

— Мислиш ли, че това е важно?

— Да, сър. Мисля. Стига толкова.

Глицки кимна.

— И какво по-точно искаш да направя?

— Ами, първо, нека тези глоби да бъдат заличени. Аз съм навън по цял ден и се опитвам да си върша работата, а вместо това трябва да спирам и да попълвам този проклет формуляр. Просто не е правилно, Ейб. Затова си помислих, че може би можеш да говориш с някой от пътното и да договорите нещо като правило, че не могат да ни лепват глоби ей така. Кажи им, че много скоро ще започне да отнема от времето ни за тренировки за чувствителност 2 2 Психологическа техника, целяща хората да преодолеят собствените си предразсъдъци, за да са по-чувствителни към другите. Често го причисляват към техники за „промиване на мозъка“ и се смята за неетично. — Б.пр. . Това би трябвало да свърши работа.

— Добра идея, Даръл. Постоянно ме питат как мога да улесня работата им и най-накрая ще имам какво да им кажа. — Глицки се почеса по брадата. — Или пък, като алтернатива, разбира се, ти можеш да попълниш формуляра. Или да отидеш сам до пътното, да се сприятелиш с който там ръководи нещата в момента и да изложиш случая си. Това също би трябвало да свърши работа.

Брако не се предаде и продължи:

— Помислих, че ако идва от по-висока инстанция…

— Виж сега, Даръл, ще повдигна въпроса на следващото събиране при шефа, което е след около два часа. Сигурен съм, че ще му отделят цялото време, което заслужава. Междувременно — Глицки посочи листчето — ти се занимавай с тази конкретна глоба. Повикай някой репортер, може би Джеф Елиът, накарай го да дойде и да напише материал за „Градът говори“. — Лейтенантът внезапно се оттласна назад от бюрото и се изправи. — Още не съм те записал на дъската.

Отиде до бялото табло с надпис „Течащи разследвания на убийства“ и написа името ВОГЛЪР в колонката за жертви, след това БРАКО/СКИФ под „инспектор“. Завършвайки, той направи крачка назад към бюрото си и се облегна на ръба.