Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

— Така — започна Брако с лакти на масата, — значи вече си бил станал, когато Дилън е тръгвал за работа в събота сутринта?

— Не знам кога е отишъл на работа. Но ако е било след четири, бях съвсем буден тук и учех, докато Джанси не ме повика.

— И това е било в шест и трийсет, нали така каза?

— Казах, че не знам точното време. Само че навън все още беше тъмно.

След като инспекторите си тръгнаха, Трип ги последва навън, за да се увери, че наистина си тръгват. Щом запалиха колата и се насочиха надолу по улицата, той отиде до задната врата, отвори я и влезе вътре.

— Джан!

След малко тя стоеше на прага и отиваше към него, а след още секунда вече се намираше в прегръдките му. Стояха така за един доста дълъг момент, докато най-накрая Трип не се отдръпна от нея.

— Най-малкото — каза — подозират нещо. Попитаха ме директно за нас, но казах „не“ и че сме само приятели. А как могат да докажат обратното?

Погледна зад гърба й и продължи:

— Така че от оглушителната тишина съдя, че са приключили и тук.

Джанси кимна.

— Взеха всичко. Всяко листо, всяка пъпка, всяко семенце.

— Господи.

— Всъщност всичко е наред — каза тя. — Винаги мога да започна наново, веднъж само всичко това да отшуми, мисля дори, че ще е най-добре, ако въобще не започвам отново. Инспекторите прибраха всички списъци, на всички купувачи, така че ще трябва да започвам съвсем от нулата. А и знаеш, че ще наглеждат къщата.

— Съмнявам се. Имат по-добри неща за вършене, Джан. Искам да кажа, след като приключат случая. Няма да се върнат и да проверяват тавана отново.

— Вероятно си прав, но дори и така да е. Това не е начинът да изкарваш пари. Може би тъкмо сега започвам да го осъзнавам, когато постоянно живея в страх, че може да те хванат.

— Е, колко ще получаваш от застраховката?

— Триста. Поне за две години напред. Мога да се заема с нещо друго.

— Сигурен съм, че можеш — отвърна той. — Всичко, което пожелаеш най-вероятно.

— И ти нямаш проблем с това?

Трип се засмя тихо.

— Джан, аз ще ставам лекар. Ще изкарвам много пари. А ти ще можеш да се занимаваш с каквото поискаш. — Той я придърпа обратно към себе си. — Та, къде е нашият малък Бенджамин?

— Още е при нашите.

— Значи сме сами? Какво чакаме тогава?

Домът на Мая Таунсхенд беше малко по-скъп дори от обичайното за престижния квартал. Зад изваяната розова градина се извисяваше четириетажна къща на просторния североизточен ъгъл на Грийн и Дивисадеро. Зад него стръмният склон падаше отвесно надолу към морето, което значеше, че всички задни и разположени западно прозорци на Мая Таунсхенд — всичките четирийсет и шест от тях — имаха убийствена гледка към залива, към ръждиво червения мост Голдън Гейт и към яхт-клуба.

Беше имот за много милиони и застанал пред него, Брако подсвирна.

— В кафето имало повече пари, отколкото си мислех.

Скиф се бе вторачила в необятността на къщата и клатеше глава.

— Това не са пари от кафе, Даръл. Освен ако тя не притежава и „Старбъкс“. Но ако го притежаваше, и „Бей Бийнс Уест“ щеше да се нарича Старбъкс, нали? Няма начин да не предпочете името на търговската марка.

Наближаваше един часа, шизофреничната температура отново бе скочила над трийсет градуса. Лек бриз, едва достатъчен за да разроши леко косата на Скиф, намекваше за нова смяна във времето. Но засега навън беше приятно.

На богато украсената резбована врата имаше звънец с осем различни тона.

— Господи, благодарим ти. Скланяме глави.

Скиф обърна глава към него.

— Какво?

— Тези звънци. Песента, която върви с тях. „Господи, благодарим ти. Скланяме глави, ти ни наблюдаваш.“ Тя е католичка.

— Може би, но на фериботната гара свири същата мелодия, ако не си забелязал.

— Сигурно е някакъв заговор на Ватикана.

Преди Скиф да успее да отвърне с подобаващо остроумие, вратата се отвори и разкри привлекателна тъмнокоса жена в началото на трийсетте, която беше облечена сякаш никога не бе чувала за „Хай Ашбъри“ или дори за сини дънки. Всъщност носеше уголемен, направен за възрастни вариант на униформата на Католическото девическо училище — карирана пола и бяла блуза под вълнен пуловер. Къдравата й коса падаше до раменете. Зелени очи, безупречна кожа.

Брако и Скиф не и бяха съобщили точно кога или дори дали щяха да идват.

Скиф бе говорила с нея по телефона за кратко през почивните дни и й беше казала, че полицията може да я потърси, за да я разпита за Дилън Воглър и бизнеса, който притежава, но умишлено се бе въздържала да определи точна среща. Разбира се, съществуваше възможността Мая да не си е вкъщи, ако просто се изтърсят така, но пък беше за предпочитане пред варианта тя да успее да говори с адвоката си или да се замисли твърде сериозно колко точно информация желае да сподели с инспекторите.