Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

— Здравейте — каза младата жена. — Мога ли да ви помогна?

Брако вече беше извадил документите си.

— Полицейски инспектори сме, мадам. Отдел убийства. Удобно ли е да поговорим? Става дума за Дилън Воглър.

— Естествено. Разбира се. — Тя отстъпи назад, може би поради невъзможността да се сети набързо за извинение защо сега не е подходящ момент — и ги покани вътре през огромно фоайе с десетметров таван.

Скиф спря, изумена от панорамата, разкриваща се през огромните прозорци. Очевидно реакцията й не беше нищо ново.

Мая спря и представи гледката, сякаш и принадлежеше.

— Знам — рече. — Големи късметлии сме.

— Сигурно успявате да продадете доста кафе — подхвърли Брако.

Контраалтовият смях на Мая звучеше непресторен.

— О, това не е от „Бей Бийнс Уест“. Заслугата е изцяло на Джоуел, съпруга ми. Занимава се с недвижимо имущество. Заведението е повече или по-малко нещо като хоби за мен, да се записвам с някаква работа.

Скиф се приближи към нея и каза небрежно:

— Разбирам, че не прекарвате много време там.

Мая кимна.

— Да, вярно е, съвсем малко. Но пък се грижа за повечето от книжата, одобрявам поръчките, разписвам чековете със заплатите, подобни неща. — Тя сви рамене извинително. — Може и да не е съвсем така, но поне се чувствам ангажирана. Хубаво е да имаш нещо, с което да се занимаваш, освен децата и домакинската работа. Може би вие го знаете.

Нито Скиф, нито Брако бяха женени, така че може би не знаеха. Брако продължи разговора от преди малко:

— Но заведението все пак изби вложените в него пари?

— О, дори много повече. Миналата година събирахме по около 40 хиляди месечно. Всъщност се оказа истинска малка златна мина, като се имат предвид всички вложения в него. На хората наистина им харесва.

Изведнъж леко се смръщи.

— Извинете. Каква домакиня съм само. Всички стоим прави. Искате ли да седнете? Да ви донеса нещо за пиене — кафе или нещо друго?

— Ще поседна наистина — Брако се нагласи върху една табуретка. — Нищо за мен, благодаря.

Скиф пък седна върху единия край на претъпкания и украсен с цветя диван.

— За мен също нищо, благодаря.

За още секунда или две Мая постоя в очакване, след което сви рамене и се настани на другия край на дивана.

— Ами целият този разговор за бизнеса за мен е интересен, разбира се, но не заради това сте тук. С какво мога да ви помогна?

Скиф хвърли бърз поглед на Брако и той леко започна:

— Добре, нека първо се отървем от трудните работи. От колко време Дилън Воглър беше управител на „Бей Бийнс Уест“?

Мая почти се усмихна.

— Това не е трудно. Започна при нас още с откриването на заведението, което беше преди десет години, и стана управител на пълно работно време около две години по-късно.

— Знаехте ли — продължи Брако, — че е продавал марихуана от работата си в „Бей Бийнс Уест“?

Всички следи на жизненост напуснаха лицето й.

— Да си призная, бях чувала подобни слухове.

Тя погледна към Скиф. Инспекторката й кимна.

— Очевидно се оказаха истина. Отглеждал е висококачествена марихуана на тавана си. Раницата му беше пълна с нея, когато е бил застрелян. В дома му открихме списъци на около седемдесет редовни клиенти, с около двайсет от които вече разговаряхме. Продавал я е от заведението.

Ръката на Мая се стрелна към устата й.

— Не съм знаела, че е било толкова…

— Значи — Брако продължи натиска, — не сте знаели, че той е имал криминално досие?

Веждата й се повдигна, когато се обърна рязко към него:

— Всъщност да. Знаех. Но това беше много отдавна.

— Преди да е започнал да работи при вас.

— Точно така.

Брако я попита дали е знаела за досието на Дилън, когато го е назначавала на работа.

— Разбира се.

— Разбира се? — учуди се Скиф.

Мая кимна.

— Бяхме приятели. Бяхме приятели в университета. Знаех, че е направил грешка, но вече си бе платил за нея и аз имах възможност да му помогна отново да си стъпи на краката. Не ми изглеждаше рисковано. Той беше добър човек и всички го харесваха. И бе идеален управител през цялото това време. — Тя направи пауза. — Не мога да повярвам, че е продавал дрога от моето заведение.

— Това е доказано почти със сигурност, мадам — каза Брако. — Имате ли нещо против да ни кажете колко пари изкарваше като ваш служител?

За първи път Мая показа нежелание да отговори. Гърбът й се стегна за секунда.

— Не виждам какво общо може да има това.

— Така или иначе — рече Скиф, — може да ни спести известно време.