Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

Брако застана на едно коляно и подаде ръка на Бен.

— Как си, здравеняко?

— Добре. Ще разберете ли кой застреля татко ми?

— Ще се опитаме, Бен. Наистина ще се опитаме. — След това погледна към майката на Джанси. — Но ще ни трябва малко време за възрастни, за да поговорим сериозно, преди да се захванем за работа.

Схващайки съобщението, жената се изправи.

— Хайде, Бен, ела с баба да си намерим нещо за хапване в кухнята. Как ти звучи?

В момента, в който излязоха от стаята, Уейн попита:

— Разполагате ли вече с някакви следи?

Брако кимна.

— Ами всъщност може и да имаме или поне може да се каже, че има откъде да започнем. — Вече обръщайки се към Джанси, той продължи: — Дилън носеше раница, пълна с марихуана. Знаеше ли нещо за това?

Тя отвори уста, след което я затвори. Най-накрая отговори:

— Не знаех, че е носил със себе си тази сутрин, но не ме изненадва, не. Понякога я продаваше. Исках да спре. Помолих го да спре. Но той казваше, че не вредяло на никого и че се нуждаем от парите.

— Ама че задник — обади се Уейн.

— Татко.

— Да излага Бен и теб на такъв риск. Какъв глупак.

Скиф се обърна към бащата:

— Имали ли сте и други проблеми с него, господин Тикнър?

— Може и така да се каже.

— Татко! — повтори Джанси. — Това е достатъчно, ясно? Той е мъртъв. Каквото и да е направил, сега е минало. Нека просто оставим нещата така, става ли?

Но Брако не беше съгласен.

— Какво друго е правил, господин Тикнър?

Уейн погледна дъщеря си и поклати глава.

— Защо да не научат какъв беше той наистина, Джанси? Че не беше добър баща за Бен? Или за това, че те биеше?

— Не ме биеше! — Тя се обърна към Скиф и я погледна в очите. — Не ме биеше — повтори вече по-меко. — Удари ме един-два пъти, това е всичко.

— Наскоро? — попита Брако.

— Преди няколко седмици, говорехме за цялата история с марихуаната и той се ядоса. Но не беше истински бой. Просто побесня за минута. Не бе кой знае какво.

— Не, не беше кой знае какво — намеси се Уейн саркастично, — особено преди шест месеца, когато тя и Бен се преместиха при нас за две седмици.

— Той бе под голямо напрежение тогава — оправда го Джанси. — Не беше съвършен, добре, но и никой не е, нали?

— Вярно е — каза Дебра. — Всички си имаме своите несъвършенства, но вероятно някое от тях е накарало някой да иска да го убие. Ти си го познавала най-добре от всички. Може би ще успееш да ни помогнеш.

Брако се намеси:

— Някой ядосан ли му беше? Завиждаше ли му?

Нищо.

Скиф попита:

— Джанси, знаеш ли откъде е взимал марихуаната? Ако това ще те успокои — продължи тя, — носим и заповед за обиск с нас.

Изявлението предизвика известна реакция.

— За какво?

Брако се намеси:

— Дилън е отивал към работата си оттук. Което означава, че тревата най-вероятно е била тук предишната вечер. Може да има още. Може също така да има оставени имената на хората, от които я е взимал, или тези, на които я е продавал.

Джанси погледна към баща си, на лицето й се бе изписала нерешителност. Най-накрая се обърна отново към инспекторите.

— На тавана е — каза тя. — Там я отглежда.

Дебра Скиф тръгна по стълбището и се провря през малката пролука в горната част на стената на килера, след което се изправи в топла и влажна стая, окъпана в инфрачервена светлина. Откри ключа за осветлението до пролуката и го натисна, след което подхвърли през рамо на Даръл, които се качваше по стъпалата на стълбището зад нея:

— Просто няма да повярваш.

Брако промуши глава през отвора.

— Леле майчице — възкликна той.

Таванското помещение, което се простираше върху цялата плоча, беше пълно с растения в различна степен на растеж — от току-що поникнали, едва подали се стъбълца в кутии от твърд картон до напълно пораснали, почти два метра високи растения, засадени в сандъци. Въздухът бе изпълнен със смолистият аромат на марихуана.

Инспекторът влезе през отвора и докато се изправяше до партньора си, вдъхна дълбоко. Спогледаха се учудено и най-сетне той изпусна дъха си.

— Уау.

— Ти го каза — отговори Скиф. — Колко струва това?

— Десет хилядарки на кило, нали? Поне приблизително. — Той се обърна и огледа помещението, като обърна внимание и на нишите в далечните ъгли. — А тук има цяла джунгла.

Брако се приближи до едно от близките високи растения, протегна се и хвана една от тежките и лепкави пъпки, след което я стисна между палеца и показалеца си. Помириса ръката си.

— Не че някога съм пробвал такива неща, Дебра, и, разбира се, не искам да бъдем прекалено технични, но ограниченият ми опит ми подсказва, че това е една адски добра стока.