Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

Натискайки бутоните на телефона, Брако кимна.

Банкс погледна от Брако към Скиф.

— Лед?

— При спешен случай — отвърна тя. — I.C.E. 1 1 Ісе — лед, I.C.E. — In Case of Emergency (англ.) — при спешен случай. — Б.пр. Казват на всички да го запишат в телефоните си. Ти не си ли?

Банкс поклати глава.

— Късметлия съм, ако въобще успея да заредя проклетото нещо.

— Ето го. — Даръл натисна бутона за избиране и постави телефона до ухото си. — Здравейте — каза след един кратък момент и после се представи. — Обаждам се, защото вашият номер е записан за спешни случаи на телефона на човек на име… — той погледна въпросително към Банкс и името отново му беше казано от лейтенанта. — Дилън Воглър. — Брако направи пауза и се заслуша. — Да. Да — каза. — Опасявам се, че е така. Ами в момента се намирам в уличката зад работното му място. Разбира се. Просто кажете на полицаите коя сте и те ще ви пуснат. Не, не бихте искали да водите детето си. Да изпратим ли някой до вас да ви вземе? Добре тогава. Добре. Няма нужда да бързате, госпожо. Ще бъдем тук.

Докато затваряше телефона, сви рамене и въздъхна тежко.

— Съпругата. — Наклони глава, погледна часовника си и се обърна към Скиф: — Не е зле за почивните дни. Вече има сирена.

Докато първите полицаи пристигнат, вече нямаше съмнение, че Дилън Воглър е напълно и абсолютно мъртъв — нито следа от пулс, кожата леко топла на допир, а очите отворени и нереагиращи на светлина или други дразнители. Въпреки това първите полицаи, които дойдоха с обикновена полицейска кола, докараха и медицински техници, за да се произнесат за смъртта. Фотографът направи към трийсетина снимки, които да запечатат сцената, преди някой друг изобщо да се е докоснал до тялото.

Зад Брако и Скиф екипът по разследванията от трима души, водени от Ленард Фаро, продължаваше да претърсва алеята и околностите за доказателства, въпреки че още в първите няколко минути, след като пристигнаха, бяха повикали Фаро да идентифицира и прибере като доказателство един полуавтоматичен пистолет Глок, калибър .40, с който скоро бе стреляно, и един месингов куршум, заключавайки, че вероятно е от пистолета. След като ги погледа как обикалят и ръчкат наоколо и след като пусна помощник следователя по смъртни случаи и фотографа да си свършат работата, най-сетне Брако се добра до трупа.

Първото нещо, което направи, бе да свали светлосинята раница от гърба на Воглър, за да може да го обърне и да погледне къде е попаднал изстрелът или изстрелите. След това обърна и раницата, за да е сигурен в мястото на дупката от куршума. И ето го — високо горе в плата, близо до мястото, откъдето куршумът бе напуснал тялото на Воглър, обградено с цвета на кръвта, която Брако търсеше и не успя да открие по-рано при дупката в мазилката. След като завъртя раницата и видя съответстващата дупка от другата й страна, той се обърна и клекна до партньора си.

— Обичам да отварям подаръци.

Брако дръпна ципа, докато отвори цялото отделение на раницата и я задържа отворена.

— Хм, виж ти! — възкликна Скиф.

— Това и правя.

Раницата беше пълна до две трети с пликчета марихуана с размера на сандвич. Брако извади едно от тях, отвори го и го подуши, след което го подаде на партньора си.

— Само не разбирам — подхвърли той, — защо не са ги взели.

— Може би не са знаели, че са тук — предположи Скиф.

— Със сигурност не са знаели. Не може да са знаели, че тук има толкова много трева и просто да са я оставили. Това би обърнало цялата ми представа за света с главата надолу.

Някой го потупа по рамото и Брако се поизвърна.

— Съжалявам, инспекторе — каза Банкс, — но съпругата му пристигна.

Брако кимна и въздъхна, след което се изправи.

— Скрий раницата — поръча на Скиф. — Нищо не знаем за никакви раници.

— Ясно — отвърна тя.

Дебра Скиф остави раницата на асфалта там, където нямаше да се вижда — зад колата на отряда на Банкс. Когато се обърна, забеляза, че партньорът й вече е отишъл да посрещне вдовицата, застанала съвсем близо до лентата, която ограждаше мястото на местопрестъплението, и до един униформен полицай.

От мястото, където беше Скиф сега, жената й се видя млада и много хубава. Черната й, все още мокра — сутрешния душ? — падаща до раменете коса оформяше лице на бледа красота — с широки тъмни очи, очертани скули и червени устни. Носеше широка фланелка с дълги ръкави, затъкната в дънките, но тя не успяваше да прикрие нито бюста й, нито тънкия й кръст.