Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

— Какво те забави толкова?

Обичайното слънчево настроение на Брако бе напълно помрачено. Той едва не започна да бълва огън, но накрая само поклати глава с потъмнели очи.

— Не искаш да знаеш.

Тя отпи от кафето.

— Написали са ти още една глоба.

Брако заговори разпалено:

— Те са абсолютни и пълни идиоти, Дебра. Ще разбера кой я е написал и този път ще го пипна.

— Или нея — вметна Скиф, — не забравяй да кажеш „или нея“.

— Никога не бих, разбира се, не и в истинския си живот. Но просто не ме интересува дали е „той“ или „тя“. Ще пипна тая гад, която и да е. Ти не получи ли глоба?

Тя само вдигна рамене.

— Обаче ето… Аз паркирах на улицата с лампата на тавана и проклетата си карта на таблото. Нали знаеш, „Брако, убийства“, със значката и всичко останало. Мислиш ли, че е възможно да не знаят, че „убийства“ всъщност е отдел в полицейското управление? Може би смятат, че „убийства“ е като името на някоя служба за борба със селскостопански вредители.

— Не бих изключила тази възможност.

Брако въздъхна тежко.

— Не е правилно, Дебра. Просто е толкова ужасно обезсърчаващо.

— Така е, съгласна съм.

— Няма да пиша друга бележка за поредната скапана глоба като тази.

Глобите за паркиране, оставяни на граждански автомобили, задължаваха служителите да попълват формуляр, в който да опишат с подробности защо нарушението не е можело да се избегне и следователно защо е простимо.

Началникът на полицията бе издал общо нареждане. Всеки полицай, който получеше глоба, трябваше да попълни формуляра, преди да му е свършила смяната.

Много често служителите не можеха да бъдат безпокоени, разбира се, така че на около всеки шест месеца те получаваха бележка с напомняне, което трябваше да разпишат и да върнат, признавайки в бюрократичен стил — официално, — че на практика нарушенията за паркиране са също толкова важни, колкото убийствата.

— Аз също не бих я писала, Даръл. Обади се на тези копелета. Защо не я занесеш при Глицки в понеделник и не го оставиш той да се оправя?

— Ще откачи. Той мрази тези неща дори повече от мен.

— Да, но заради това на него му плащат големите пари.

— Права си. А и какво друго върши така или иначе, нали?

Сервитьорът се появи до лакътя му и Брако погледна нагоре.

— Е, какво става за ядене тук?

Две минути по-късно, когато яйцата му вече бяха поръчани, Брако разбърка собственото си кафе и погледна през масата към партньора си.

— Е, какво ще кажеш за жертвата ни?

— Мисля, че е ударил Джанси.

— Как ти хрумна?

— Бузата й не изглеждаше добре. Дори и под сълзите. Не го е обичала, поне така смятам. Видя ли как говореше за него? „Нямаше никакво влияние. Просто се занимаваше с това заведение. Нямаше излишна драма в живота му.“ Това не са думи на жена, която обича мъжа си.

— Значи е знаела за тревата?

— Разбира се. Как би могла да не знае?

— Забеляза ли, че не каза нищо за раницата?

— Може да не е знаела, че я е взел. Нали не го е видяла, когато е излязъл, помниш ли? Но както каза ти, убийството не е било заради тревата или който го беше направил, щеше да я е взел.

— Ако е знаел. Ако е бил „той“.

— Е, да. Прав си.

Сервитьорът им пристигна с чиниите им и двамата инспектори се съсредоточиха върху храната за момент, преди Брако отново да се обади:

— Вярваш ли й за пистолета?

— Не, изобщо. Питам я дали мъжът й притежава оръжие и тя ми отговаря, че нямал право. А не, че не е притежавал.

— Чух това. Значи е бил застрелян със собствения му пистолет?

— Ще разберем достатъчно скоро, но аз залагам на това.

— Познавал ли е убиеца?

— Може би. — Тя предъвква храната известно време. — Но така или иначе нямаше следа от борба. Дал е на някого собствения си пистолет и той го е застрелял с него? Как ти се връзва това?

— Не знам. — Брако остави вилицата си на масата. — Всъщност може да е Джанси.

— Доста е рано за подобно предположение, но може и да е тя. — Скиф поразбута малко храната в чинията си, преди да погледне към партньора си. — Трябва да претърсим къщата.

— Знам. — И после Брако добави: — Като вчера.

Джоан Тикнър седеше до съпруга си в гостната на дъщеря си и държеше внука си Бен в скута си.

Джанси се върна обратно в стаята зад мъж и жена — и двамата облечени цивилно, но с много професионално и сериозно излъчване.

— Мамо, татко — каза тя, — това са инспектори Брако и Скиф от полицейското управление.

При представянето Уейн Тикнър стана, за да се здрависа с новодошлите, а Бен се измъкна от ръцете на баба си и пристъпи напред, за да направи същото.