Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

Раждането на Закари бе придружено от откриването на шум на сърцето, за който по-късно бе установено, че е в лека форма, но бе повишило риска от ранна смърт поради вроден сърдечен дефект.

— Най-малкото грешката нямаше да бъде моя.

— Грешката не е твоя, Ейб!

Глицки поклати глава в знак на отрицание.

— Не беше там.

— Трея ми разказа какво се е случило.

— Тя също не беше там.

— Добре, тогава ми кажи ти.

Глицки се втренчи в щорите. Разгърна скръстените си ръце и постави дланите си върху бюрото.

— Бе точно до мен. Имам предвид, че единственото, което трябваше да направя, беше да го спра на косъм от онова голяма шибано колело!

Необичайната за Глицки ругатня увисна в пространството, а границата бе премината.

— Вместо това аз се върнах, за да взема каската му, която е първото нещо, което би трябвало да сложа на главата му! — Свали погледа си. — Пет секунди, Диз. Пет скапани секунди!

— Знаеш ли защо ги наричат инциденти, Ейб? Защото никой няма вина.

Глицки изглежда можеше да се съгласи с това само за около минута. След което каза:

— Смятам да напусна.

— Кое да напуснеш?

— Това — показа с ръка кабинета си. — Тук.

— И как би помогнало?

— Не знам. Може би няма да помогне — докосна с ръка челото си, разтърка върха на носа си. — За какво говорехме?

— Нямам никаква представа — отвърна Харди. — Защо не си отидеш вкъщи и не поспиш малко? Вземи си няколко дни почивка, докато поотмине всичко?

— И какво да правя? Просто да чакам?

Глицки гледа през него за около пет секунди. Най-накрая поклати глава и започна да бута стола си назад, след което спря и се пресегна към телефона. Натисна няколко цифри, а след момент заговори в слушалката:

— Хей. Не, няма нищо ново. Диз е дошъл. Смята, че трябва да си отида вкъщи и да си почина. Може би и ти искаш да направиш същото — изчака, слушайки за още секунда-две и произнесе: — Ще мина да те взема на път към вкъщи.

Двайсет минути след като бе излязъл от кабинета на Глицки, Харди влезе във фоайето на офиса си на улица „Сътър“ и неговата секретарка Филис го поздрави с хладна усмивка и отбеляза, че след като тя отговаря за неговата програма за деня, би било от полза, ако той споделя с нея уговорените си срещи поне от време на време.

— Но аз това и правя. С религиозен плам! — отвърна той, полагайки ръка на сърцето си. — Филис, надявам се знаеш с абсолютна сигурност, че аз никога, при никакви обстоятелства не бих си определил среща, преди да споделя всеки един детайл от нея с теб!

Филис превъртя очите си нагоре и демонстрира вечното си раздразнение от сарказма на нейния началник. Хвърли няколко погледа през рамото му, опитвайки се да му посочи млада жена, която седеше и прелистваше списание на дивана, разположен срещу стената зад нейното кръгло бюро.

Харди проследи погледа й. Жената отгърна страница от списанието.

— Мен ли очаква? — прошепна театрално. — Вероятно е някакъв номер, за да се злепоставя пред теб! Кълна се, че никога през живота си не съм я виждал!

Филис присви устни.

— Твърди, че има среща, уговорена от Харлан Фиск. Казва се г-жа Таунсхенд.

— Аха! Тя трябваше да звънне и да си уговори среща, Филис. Може би е някакво недоразумение. Но истинската добра новина е, че грешката не е моя. — И със скептично изражение добави: — Ами случва се!

Остави секретарката си, като я потупа примирително по ръката, премина покрай нея, направи две крачки и застана пред очакващата го гостенка.

— Госпожо Таунсхенд? Дизмъс Харди. Съжалявам, че ви се наложи да ме изчакате.

Тя затвори списанието и се изправи. Устните й бяха строго присвити, а челото й бе сбръчкано от притеснение. Протегна се и хвана ръката на Харди здраво, сякаш след като вече е пристигнал, не желае да го изгуби.

— Бяхме се разбрали с Харлан да ви даде моя телефонен номер, за да си уговорим среща. Опасявам се, че не съм очаквал да се появите толкова бързо.

Тя пусна ръката му и покри с пръсти устата си.

— О, съжалявам много. Аз си помислих… Имам предвид, че той ми каза къде работите и че е разговарял с вас, аз бях свободна и предположих…

Харди изправи ръката си, за да я спре.

— Всичко е наред — успокои я той. — Появяването ви не би могло да се случи в по-подходящ момент. Очакваше ме дълъг и отегчителен ден, изпълнен с административна работа, а вместо това ще си поговоря със сестрата на Харлан.

Устните му се разтеглиха в приветстваща усмивка и той я поведе към кабинета си, като бе поставил ръка под лакътя й.