Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

— Малко — тя се поколеба, преди да продължи: — Той мисли, че има нещо странно в заплатата на Дилън или във взаимоотношенията ни. Не знам точно какво. Но ме накара да се почувствам неловко.

— Предполага се. Това е едно от нещата, които ченгетата правят, когато разпитват хората. Намират слабо място и дълбаят.

— Но защо е преценил, че това е слабо място?

— Не знам. Колко му плащахте на Дилън?

Когато чу цифрата, Харди запази спокойно изражението на лицето си и само кратко си пое дъх, за да прикрие изненадата си.

— Хубава заплата!

— Знам. Но той вършеше добра работа. Бе учтив с клиентите. Рядко ми се налагаше да присъствам. Ако въобще съм ходила. Струваше ми се, че я заслужава.

— Кой би могъл да спори? Вие сте собственичката на заведението!

— Точно така. Но инспектор Брако искаше да знае дали аз и Дилън сме поддържали взаимоотношения извън служебните!

— И?

— Аз му казах, че не сме, което е самата истина. Но той и това прецени, че е странно. Все пак Дилън и Джанси водеха начин на живот, различен от нашия с Джоуел.

— Много от собствениците не поддържат близки взаимоотношения с подчинените си — отбеляза Харди. — Не разбирам защо Брако е сметнал това за странно.

— Може би защото му казах, че аз и Дилън сме приятели от университета. Това беше, разбира се, преди да прекара известен период в затвора.

На Харди му отне минута, за да осъзнае чутото.

— Не мога да повярвам, че не знам за този факт.

Госпожа Таунсхенд разтърси глава.

— Беше недоразумение, глупава грешка на младостта или го наречете както там искате. По някакъв начин се забърка с някакъв грабеж и го хванаха. Дълга история, но накратко — след като той излезе, аз се надявах да развия кафенето и там всичко да потръгне, и… както и да е, той започна да работи за мен.

— Бяхте би близки приятели в университета?

Тя се поколеба, стисна устни, разгледа щорите, висящи на прозореца зад Харди.

— Не сме били интимни приятели, ако питате за това. Бяхме просто приятели.

Харди приближи чашата към устните си, отпи и изчака. Имаше още много да му сподели и искаше да й даде пространство. Тя заоглежда ъглите на стаята, докато се опитваше да подреди бъркотията от мисли в главата си. Той седеше неподвижно, давайки й време.

Най-накрая госпожа Таунсхенд си пое въздух и го погледна в очите.

— Предполагам, че не бях същият човек, който съм сега.

— Не бих и помислил — отвърна Харди. — Това е било кога? Преди около десет години?

— Горе-долу.

— Това, което искате да кажете, е, че не бихте се сприятелили с Дилън, ако се бяхте запознали сега?

Тя поклати глава.

— Нямаше да сме точно такива приятели.

— Какви точно приятели бяхте?

— Ами… бяхме малко диви. Надушихме се и започнахме да вършим разни неща заедно, да се забавляваме. Пиене, веселби, такива неща.

Харди се досещаше какво има предвид.

— Дрога?

— Предимно трева — промълви тя. — Но и малко кокаин от време на време, когато можехме да се доберем.

Взе чашата си и я изпи до дъно.

— По дяволите, защо се опитвам да се представя в по-благоприятна светлина пред вас, господин Харди?

— Моля ви, наричайте ме Дизмъс.

— Добре, Дизмъс. Опитали сме всичко, до което сме успели да се докопаме. Трева, кокаин, екстази, алкохол, хапчета — възбуждащи и успокояващи, каквито и да е. Беше забавно. Не че сме били дрогирани през цялото време. Имам предвид, посещавали сме занятия и повечето от нас се справяха доста добре. Правехме това през уикендите, когато се събирахме, и бе по-скоро, за да изпуснем парата. Всъщност беше доста глупаво.

— И се притеснявате, че сега полицията може да ви свърже с дрогата на Дилън и че по някакъв начин всичко това ще си пробие път, ще се завърне и ще ви навреди?

Изражението й на благодарност и облекчение го накара да осъзнае колко сериозно възприемаше цялата ситуация.

— Наистина не знаех, че продава трева покрай заведението, но ако разберат какво сме правили в университета, няма да ми повярват, независимо какво им говоря. Не знам дали бих повярвала на самата себе си.

— Вярването не е от значение — успокои я Харди. — Има ли нещо в документите на заведението, от което би могло да изглежда, че по някакъв начин сте печелили от продажбата на дрога?

— Не. Няма начин. Не съм печелила.

Харди се облегна и съзнателно направи пауза. Нямаше намерение да изстисква фактически отговори от новата си клиентка, основани на чувството й за вина или неопитност, но разговорът сякаш бе тръгнал в тази посока. Опита се да придобие естествено изражение на лицето.