Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

Сигурно и затова полицаите долу бяха така апатични. Вероятно са установили, че всеки, които притежава пистолет, може просто да заобиколи сградата и да мине отзад.

Развеселен от размишленията си, Харди най-накрая се добра до асансьорите, натисна копчето за петия етаж и бе плътно притиснат от разни тела към другата страна на стената. Установи, че никога не би дошъл, освен ако не трябваше да посети приятел, която бе и причината да се намира тук.

Е, и когато му плащаха, но това си бе пълна лудост.

В контраст с фоайето на петия етаж цареше спокойствие. Въпреки обаянието на жилищното строителство, проектирано през петдесетте, стил Източен блок, стерилните, лишени от въздух коридори с промишлено зелени плочи и флуоресцентно осветление по някакъв странен начин бяха успокояващи и приветстващи, след всичко онова, през което трябваше да премине, за да стигне дотук.

Продължи по коридора и спря пред врата, на която пишеше отдел „Убийства“. Нито един от двамата служители, назначени тук, не се намираше на работното си място, така че Харди повдигна прикрепения с панти тезгях, който разделяше помещението, и премина към залата, в която се намираше кабинетът на Глицки. Споменът за металния детектор бе все още пресен и с швейцарския военен нож в джоба си, му хрумна, колко лесно може да извърви само още няколко крачки, да влезе в офиса на приятеля си, да му пререже гърлото и необезпокояван да си тръгне и вероятно никой никога няма да разбере.

Тази мисъл го накара да се усмихне с половин уста. „Странен свят — помисли си Харди, — ако знаеш къде да погледнеш.“

Намираше се пред вратата на кабинета на Глицки, но тя бе затворена и заключена. Почука и почака за около половин секунда. Обикновено, когато Ейб е вътре, вратата бе отворена или поне отключена. Обърна се и долови звук от тръшване на чекмедже отвътре.

— Една минута.

Глицки изглеждаше ужасно — пепеляв и изцеден, и за един момент Харди си помисли, че Ейб току-що е разбрал, че Закари не е оцелял.

— Кажи ми, че е добре — промълви той.

— Същото.

— В изкуствено предизвикана кома?

Кимване и Харди си пое дълбоко въздух с облекчение. Глицки погледна към най-добрия си приятел с присвити очи откъм мрака в кабинета си.

— Какво искаш?

— Нищо, просто минавам.

Сутринта Трея мина покрай тях, за да вземе Рейчъл и да я заведе на училище и Харди бе поразен, когато научи от нея, че Ейб е отишъл на работа. Както обикновено жена му го защити. Обясни, че в неделя сутринта са извършили мозъчната операция на Закари и няма какво друго да се направи за него през следващите няколко дни, през които ще го държат в тъй наречената фенобарбитална кома. Еиб е могъл да седи в чакалнята и да полудява или да отиде на работа и да се надява, че денят ще премине по-бързо. Бе избрал второто.

Сега, след още няколко секунди на взиране в нищото, Глицки се обърна и тръгна назад към бюрото си, а Харди го последва. Затваряйки врата след себе си, се пресегна за ключа на осветлението, но реши, че е по-добре без него, придърпа един стол и седна. Нахлуващата светлина през високия прозорец, намиращ се отдясно на Харди, не позволяваше помещението да потъне в пълна тъмнина, но четенето тук би било доста трудно.

Глицки седеше със скръстени пред гърдите си ръце и с очи, фокусирани някъде четирийсет или петдесет сантиметра над главата на Харди. От време на време дишаше по-тежко, но не въздишаше. Примирение бе изписано по отнесеното му лице, но не и ярост — емоцията, която обикновено присъстваше в изражението му.

Липсата на гняв обезпокои Харди.

— Вчера сутринта Трея каза, че ще го поддържат в безсъзнание за няколко дни — пророни най-накрая. — Има ли някакво развитие?

— Не.

— Спомена, че операцията е успешна.

— В смисъл, че я преживя.

— Аз си мислех, че са дали възможност на мозъка да се подува.

— Така е. Това е целта й.

— И сега какво?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, какво очакваш? Каква е прогнозата?

Глицки сведе очи към тези на Харди. Сякаш измина цяла вечност, преди да проговори.

— Или подуването ще спадне и той ще се възстанови до известна степен, макар че не бихме могли да разберем колко точно, преди да минат поне два месеца — той се поколеба. — А може някой кръвоносен съд да се запуши или нещо друго случайно да се случи и да умре.

Настъпи тишина.

— Знаеш ли — промълви Глицки най-накрая, — мисля си, че нямаше да се случи най-лошото, ако онзи проблем със сърцето го бе убил, когато се роди.