Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

— Добре. Не съм дошъл за това. Просто исках да се уверя, че си добре.

Устните й се разтеглиха в суха полуусмивка, полуплач:

— Не знам какво означава това „добре“. Вече не. Не мога да повярвам, че Крейг го няма. Но най-вече не мога да повярвам какво е представлявал.

Хънт кимна.

— На мен също ми е трудно.

— Да не би и двамата да сме били слепи?

— Не знам. Предполагам. Макар че как бихме могли да знаем? Какво е направил, за да се досетим?

— Не знам. Но не мога да спра да мисля, че е трябвало да разбера. Да забележа нещо. Знам, че беше объркан, че имаше своите лоши моменти, но почти винаги се е държал добре с мен. С всички. Наистина.

— Ти никога не си го заплашвала. Слава богу!

Тя отново пое дълбоко въздух.

— Значи наистина го е направил. В смисъл Воглър и Пресли.

— Не смятам, че има някакво съмнение в това, Там.

Тя се обърна и погледна през прозореца към пенливия залив. Някъде там далеч бяха призрачните очертания на Алкатраз, най-стария пустеещ затвор, заедно с всичките му грохнали помещения.

— Наистина не знам какво да правя, Уайът. Относно работата де.

— Какво ще кажеш да отложиш това решение за малко по-натам?

— Дори и така. Не знам. Сякаш светът е напълно различен. Може би трябва да съм в различна сфера, около различни хора.

— Може би.

— Нали няма да ме намразиш?

Той постави ръце върху нейните.

— Няма нещо, което би могла да направиш и което би могло да ме принуди да те намразя. Знаеш това.

Тамара се обърна към него и се опита да се усмихне.

— Не мисля, че знам каквото и да било вече, Уайът. Имам чувството, че са ми откраднали наивността или нещо подобно. Просто чакам тези облаци да се разпръснат, но не вярвам наистина, че това ще се случи.

— Само дето винаги преди това се е случвало.

— Не — отвърна тя, — облаците никога досега не са били така гъсти. И наистина го ненавиждам заради това.

Тои я потупа по ръката.

— Време — каза й.

Тамара отново опита да се усмихне.

— Господи, надявам се да е така.

Три седмици след последния ден от процеса на Мая телефонът в офиса на Харди зазвъня. Той натисна бутона, за да говори с Филис.

— Йо.

Почувства незряло удоволствие от последвалата раздразнена въздишка на секретарката си — старшите адвокати не отговаряха неофициално, тъй като това водеше до снижаване на авторитета. Провери, че часът наистина е четири и половина и отново подразни Филис, като я изпревари и додаде:

— Изпрати семейство Таунсхенд при мен.

Двамата влязоха, хванати за ръце. Мая бе толкова сияеща и прелестна, че ако я бе срещнал на улицата, вероятно не би я разпознал и би я подминал. Косата и бузите й искряха. Бе свалила килограмите, натрупани следствие на затворническата храна, бе изчезнала и бледността, следствие на затвореното пространство. От своя страна Джоуел бе възвърнал чувството си за комфорт, увереност, дори притежаваше дружелюбна усмивка, която Харди не бе забелязал преди.

Не че имаше за какво да се усмихва през последните шест-седем месеца, но нещо в поведението им намекваше за подновена връзка, за улеснени, искрени взаимоотношения. Нямаше ги вече богатия и успял съпруг и раболепната, стояща си вкъщи съпруга, а бяха истински партньори. Доста за улавяне от първо впечатление, но Харди реши да повярва, че всичко това е истина.

Поводът бе последното плащане за неговите адвокатски услуги. Макар че можеха да го направят с чек по пощата, те искаха да дойдат и да го дадат лично и той бе доволен от възможността да ги види отново, след като са загърбили изпитанието си. Предложи им кафе, изказа съболезнованията си за Харлан, които и двамата приеха, и побъбриха за общи неща, докато се настаняваха в оформеното за разговори пространство, точно до бюрото на адвоката.

След което Джоуел бръкна във вътрешния си джоб и извади запечатан плик с логото на неговата фирма.

— Ако желаеш, можеш да го отвориш и сега — окуражи го Мая.

— Няма нужда — леко се подсмихна Харди. — Предполагам, че горе-долу е точен.

— Може би не — възрази Мая, с палава усмивка, с която сякаш му отправяше предизвикателство.

Харди въздъхна, отвори плика, извади чека и погледна към двамата изненадано.

— Това е… Не мога да си спомня последния път, когато езикът ми е бил вързан на фльонга.

— Това е допълнително възнаграждение — обясни Джоуел.

Мая вече искрено сияеше.

— Просто преценихме, че едногодишната заплата на Дилън би била прекрасна симетрия.

— Доста повече от симетрия е — отбеляза Харди. — Сигурни ли сте, че… Съжалявам, но съм малко изумен. Това е повече от невероятно щедро.