Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

— Добро попадение — Глицки цъкна с език. — Относно това, как нещата са стигнали толкова далеч, ако трябва да бъде честен, отчасти грешката е моя. Изоставих работата си. Притеснявайки се за Закари.

— Това е много малко. Но все пак съм горд, че отново си в релси и отново се самообвиняваш — Харди погледна часовника си. — Успя да се въздържиш само за около четирийсет и пет секунди. Мисля, че това е нов рекорд!

— Не, знам, че основно грешката е на Скиф и Господ ми е свидетел, че си плати за това!

— Как е Брако? Говори ли с него?

— Не, само малко, след като се случи всичко това.

— Как е?

Глицки въздъхна.

— Говориш за самообвинения. Той ми каза, че е трябвало да повдигне въпроса, да каже нещо, но е искал да е лоялен към партньорката си.

— Ченгета и лоялност, а?

— Не знаеш ли? Просто се надявам да намери достатъчно основания и да не напусне, но не бих заложил.

От друга страна, Трея има много забавни новини, които може би още не си чул.

— Отново е бременна!

Глицки го погледна лошо.

— Дори не се шегувай с това! Мисли за прокуратурата.

— Кларънс се оттегля и тя ще я поеме!

— Неправилно. Мисли за Пол Стайър.

— За Нервака ли?

Глицки кимна.

— Доста е изнервен между две работни места! Поне докато не се закачи за Глас или за някой друг.

— Не съм сигурен. Господин Глас може да си има доста проблеми по-натам. Да се заяждаш с кметицата, да изровиш всички тези лайна и да твърдиш, че са верни! Слуховете изобилстват. И като говорим за това, говори се, че и ти ще се хванеш отново на хорото следващата седмица.

— Може би. А може би не.

— Нека позная. Отново самообвинения, а?

Глицки кимна.

— Доста си близо.

Тамара Дейд знаеше, че разстроените, объркани и невярващи на събитията родители на Крейг Киурко са го кремирали и са разпръснали праха му от Голдън Гейт Бридж. Не искаше да им се натрапва в тяхната скръб, освен това не забравяше, че тя и Крейг бяха скъсали. Сериозна и безвъзвратна раздяла. Така че не бе част от семейството, а и не искаше да бъде.

Но самата тя страдаше и трябваше някак да го преодолее.

Сега, четири дни след службата в негова памет, Тамара стоеше на вълнолома и чакаше ферибота, за да отпътува за Сосалито. Не се бе върнала на работа, дори не бе звъняла от деня на престрелката. Вместо това, от четири дни насам бе започнала да идва тук след почти безсънните и изпълнени със сълзи нощи, прекосяваше залива и сядаше сам-самичка край вълнолома на Сосалито. Наблюдаваше безмълвно водата, след което се качваше отново на обедния ферибот и се прибираше. Повтаряше пътуването и следобед и се връщаше в града, след като тъмата се бе спуснала.

Днес времето бе мрачно, ветровито и ужасно студено. Щом фериботът се отдели от брега, вълните започнаха да се блъскат и да хвърлят пяната си върху откритата палуба. Именно тук Тамара бе избрала да застане, но днес, дори и с дъждобран, бе прекалено влажно, прекалено отвратително. Обърна се и влезе отново вътре, купи си топъл шоколад и си намери място на една маса край прозореца, откъдето можеше да гледа навън и…

Какво?

Да си представя какъв би бил животът с Крейг? Да се чуди защо така и не успяха да осъществят истинска връзка помежду си? Да се опита да проумее какво бе извършил и защо? И какво просто се бе случило в онази съдебна зала?

Нищо от това не й звучеше логично. Бе й невъзможно да мисли за абсолютната истина, че той е убил Дилън Воглър, Левън Пресли и очевидно някакъв продавач в магазин за алкохол преди години. Как е могъл да живее, след като е виждал случващото се с Мая и започването на процеса срещу нея?

Кой е бил той през цялото това време и как тя не е забелязала това?

Нямаше отговор на нито един въпрос. Освен че ще мине доста време, преди да повярва отново на романтичните си чувства към някого и въобще на основните си човешки инстинкти. Може би никога, помисли си тя. Гледаше към бруленото от вятъра, сивкаво-зелено, бяловърхо вълнение.

— Мястото заето ли е?

Познатият глас я стресна и Тамара бързо завъртя глава, за да се увери, че това е нейният шеф, Уайът Хънт. След като установи това, обърна отново поглед към прозореца, раменете и се спуснаха и пое дълбоко въздух.

— Как ме откри?

— Аз съм детектив, Там. Да откривам хора е това, което правя. Ако не искаш да седна до теб, ще си намеря някое друго местенце.

Тя отново се обърна към него.

— Не, няма нужда. Седни — след като той се настани, младата жена продължи: — Не знам дали бих могла да се върна на работа.