Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

Харди вдигна ръка да възпре Стайър и се обърна към съдийката:

— Всъщност, Ваша чест, той разбира всичко наобратно. Мая е невинна, докато заседателите не я намерят за виновна. Мисля, че това все още го преподават в правните факултети в тази държава!

Най-накрая Браун окончателно загуби всичките си претенции за юридическо поведение:

— Дяволите да ви вземат! Стига толкова!

Но Стайър продължи:

— Господин Харди може да шикалкави, но съм убеден, че Съдът разбра какво имам предвид, Ваша чест! И показанията на госпожа Форман, че господин Киурко може би е бил наричан Пако? На коя планета това се смята за доказателство?

— На същата — Харди не му остана длъжен, — на която се бяхте приземили, когато Черил Бийл даваше показания. Честно казано съм изумен, че все още смятате, че делото е ваше!

Стайър демонстративно прочисти гърлото си.

— Точно обратното, Ваша чест, тъй като господин Киурко е извършвал детективска работа за правната кантора на господин Харди, не бих отметнал с лека ръка предположението, че са поставили тази изпипана постановка само за да представят евентуален друг заподозрян — след което се обърна директно към Харди: — Така, как го постигате? Обещавате му бонус, когато всичко приключи, за неудобствата, на които се е подложил?

— Това е най-нелепото и обидно обвинение, което съм чул, откакто упражнявам право, Ваша чест! Направо презрително! — най-накрая Харди бе достигнал до границата си и повиши гласа си: — Ето какво направих, Пол. Платих на полицейския отдел да постави пръстови отпечатъци на местопрестъплението и може би върху гилзата от патрона на другото местопрестъпление. Какъв бонус предлагаш да дам на някой, който ще отиде в затвора до края на живота си?

Браун удари с ръка върху бюрото си.

— Тази размяна на реплики, господа, ще струва на всеки един от вас по хилядарка. Искате ли да си кажете още нещо?

Харди, замаян от адреналина, се опитваше да възвърне рационалността си:

— Простият факт, Ваша чест, както отбелязах и в залата е, че Киурко би трябвало да е арестуван сега. Той е опасен за самия себе си и за обществеността. Полицията трябва да претърсва вещите му за следи от кръв и дома на Пресли за негови ДНК-отпечатъци. Необходимо е да продължим този процес поне до следващата седмица, дори и по-дълго, за да може полицията най-накрая да извърши истинско разследване.

Браун мразеше цялото това нещо. Мразеше провокативната и правдоподобна теория на Харди. Мразеше как Стайър води цялото обвинение, страничната намеса на Джери Глас, небрежното разследване на Скиф, политическите усложнения, показанията за неща, които са се случили или не са се случили преди петнайсет години.

Но най-много от всичко Браун мразеше идеята, че трябва да каже на заседателите, че този процес ще бъде продължен с още една седмица, а може би повече. А и нямаше начин да допусне полицейско разследване във връзка с друг заподозрян, без да свали обвиненията срещу настоящата обвиняема.

— Добре, господа — започна с хладна свирепост, — изглежда, че се намираме в ситуация на…

В този момент прокънтя изстрел от пистолет някъде наблизо, от самата сграда. И чуха как една жена се разпищя.

Киурко не стана от свидетелското място, макар да бе освободен. Нещата се бяха развили така светкавично! Съдийката му каза, че може да си ходи, но да не напуска града. След което чу как задната врата на съдебната зала се отвори зад него. Наблюдава как Харди и Стайър с тържествена походка минаха покрай него на излизане. Отново не помръдна.

Хората започнаха да се връщат в съдебната зала. Всъщност, поради новините около развилата се драма, тълпата бе нараснала, а шумът постепенно се увеличаваше. Кметицата, Фиск и съпругът на Мая бяха заели местата си, самата Мая се бе обърнала назад към тях, а приставът се колебаеше дали да прекрати този разговор или не. Всички обсъждаха неговите показания, това, което току-ще се бе случило.

Глицки и Джакман стояха прави, разкършваха гърбовете си и се бяха потопили в разговора си. Шефът му Уайът Хънт се бе гмурнал сред хората. Почти всички стояха прави и говореха ли, говореха, говореха.

Това бе единственият му шанс — сега или никога.

Киурко се надигна — с изправени рамене и безжизнено лице. Напълно в правото си стана от свидетелското място, прекоси съдебната зала и се запъти към широко отворените врати. Стъпи на централната пътека на залата, но пътят бе възпрепятстван от прииждащата тълпа. Един репортер го сграбчи за лакътя и го попита нещо. В момента светът му приличаше на тъмен тунел, който свършваше при входа, на около двайсетина метра пред него. Насочи се натам и избута репортера. Просто трябваше да излезе оттук.