Лили Джърмейн - Седем синове

Отдръпна се и ме пусна.

— Мисля, че това е малко по-подходящо от ръкостискането, нали така?

Изкикотих се, облизвайки устни.

— Да, господине.

Телефонът продължаваше да вибрира гневно.

— Осем — каза и вдигна телефона, допирайки го до ухото си. — Сега си разкарай задничето оттук, преди да съм решил да го чукам цял ден. — Започна да бълва разни заповеди в слушалката и аз се отдръпнах, придърпвайки куфарчето зад мен, и се отправих към стълбите по възможно най-бързия и тих начин.

Подминах Джейс, който продължаваше да полира бирени чаши, но не го погледнах. Почти бях стигнала до двойната врата, през която щях да изляза навън и да си поема чист въздух, преди да съм се сринала, когато чух гласът му точно зад мен.

— Получи ли работата?

Обърнах се бавно, засрамена че трябваше да ме вижда по този начин. Като някоя курва.

— Да — отвърнах тихо. — Получих я.

Джейс изглеждаше заинтригуван и се зачудих дали бе усетил нещо странно в мен. В нас. В края на краищата, сега можеше и да съм Саманта, но преди това бях Джулиет, неговата първа любов.

— Как се казваш? — попита ме, оставяйки подноса с чаши на масата.

Джулс! Не я пипайте! Махнете се от нея! Джулиет!

Обърнах се, преглъщайки насъбралите се сълзи, и му се усмихнах.

— Саманта, но можеш да ме наричаш Сами.

Той кимна.

— Е, ще се виждаме, Сами.

— Да — отговорих, а мъката ми бе станала толкова силна, че се страхувах да не се свлека на пода в краката му. Но не го направих. Преглътнах заседналата буца в гърлото си и се обърнах към изхода. — Ще се виждаме.

Когато погледнах скришом през рамо, докато отварях тежките врати, той все още ме наблюдаваше.

Едва се бях измъкнала жива от Ел Ей.

Ако Елиът не ме бе извел тайно от града и не ме бе завел в Небраска, щях да съм мъртва още същата вечер, в която лежах в болницата пребита и окървавена. Докато Елиът ме бе разпитвал, Дони, вторият син на Дорнан, е бил на път към болницата да инжектира смъртоносна доза хероин във вената ми.

— Кой ти причини това? — попита младият полицай нежно.

Погледнах в нищото, неспособна да отроня и дума.

— Предпочитам да остана жива — казах най-накрая и поклатих глава.

Наведе се близо до мен и прошепна толкова близо, че можех да усетя мириса на кафе в дъха му.

— Беше Дорнан Рос, нали?

Страхът, появил се в очите ми, сигурно е потвърдил съмненията му.

— Мисля, че смятат да те убият, без значение дали ще ми кажеш нещо, или не — каза настоятелно. — Цял следобед се въртят около стаята ти и чакат да си тръгна.

Цялото ми тяло се скова болезнено и сърцето ми започна да бие толкова бързо, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми и да опръска бежовите стени в червено.

Елиът погледна към малката количка в ъгъла на стаята, в която се слагаше прането. Повдигна капака и надникна вътре, след което с два пръста извади оцапано с кръв зелено болнично облекло. Бързо и експедитивно се съблече по боксерки, което щеше да бъде доста травматизиращо за мен, ако не знаех, че го прави, за да ми помогне. Навлече горнището през глава и заподскача наоколо, опитвайки се да нахлузи долнището възможно най-бързо.

Върна се обратно до леглото и откачи венозната система от стойката. Към физиологичния разтвор имах прикачена и банка морфин с малък бутон, който можех да натискам на всеки петнадесет минути, за да облекча болките си. Елиът натисна бутона и задържа, инжектирайки ме с максимално позволената доза, и почти веднага усетих как се унасям вцепенена.

— Наведи се напред — каза, оглеждайки се зад себе си. Повдигна ме по възможно най-внимателният начин, но аз пак изкрещях от болка заради счупените ми кости.

— Съжалявам — каза той, покривайки устата ми, за да не се чуе и звук от писъка ми. Обърна ме отстрани на леглото, така че краката ми да висят и бавно ме постави върху количката за пране. Пропълзях надолу, хапейки юмрука си, за да не закрещя от болка, и се настаних така, че капака да може да се затвори над мен.

— Вземи — каза той, подаде ми пистолета си и в този момент всяко подозрение, което бях изпитвала към него, изчезна.

— Ако нещо се обърка и някой друг отвори капака… стреляй, без да спираш, разбра ли?

Кимнах с глава.

— Знаеш ли как да използваш оръжие?

Кимнах отново със стичащи се сълзи по бузите. Допреди няколко седмици баща ми беше президента на най-известният и всяващ респект моторен клуб в Съединените Щати. Разбира се, че знаех как да боравя с пистолет.