Лили Джърмейн - Седем синове

Огледах пустата стая, объркана кой точно щеше да ме открие в заключеното студио, но въпреки това го последвах по стълбите.

Останах приятно изненадана, когато влязох в апартамента. Беше пълна противоположност на крещящо бялото студио и изключително просторен. Декорацията беше в ретро стил, в черно и червено, с тук-там леки нюанси на яркожълто. Стените бяха покрити с плакати на групи, сред които разпознах Рамоунс, Ролинг Стоунс и Ред Хот Чили Пепърс. Ламинат от полиран дъб покриваше пода под краката ми. Два черни кожени дивана с ниски облегалки бяха разположени един срещу друг със стъклена масичка за кафе между тях, а закътана встрани, стоеше лъскава черна кухня.

Елиът изчезна зад кухненския плот и след няколко секунди се появи с две отворени бутилки Будвайзер.

— Добра идея — казах и приех подадената ми бутилка.

Седна срещу мен, и не можех да спра спомените за първия път, когато го бях видяла в Небраска, след като баща ми бе починал.

Повръщах. Отначало баба го взе за стомашен вирус и ме задържа в леглото цяла седмица. Но едната седмица бързо се превърна в две, след това три, а аз все още се чувствах зле. Продължавах да лежа в леглото по цял ден и най-накрая докторът потвърди това, от което тя тайно се бе страхувала, а аз не бях и предполагала.

Една вечер, когато не успях да заспя, я чух да разговаря по телефона с внука си.

— Трябва да си дойдеш — замоли се тя, — Зле е, скъпи. Наистина зле.

Тя знаеше всичко. Беше наясно с това, което ми бяха причинили, и сега знаеше, че носех трайно доказателство за коварната им постъпка.

Елиът пристигна на следващия ден и седеше до мен, докато аз повръщах в една стара ламаринена кофа. Държеше русата ми коса назад и пристискаше студена мокра кърпа до врата ми. Грижеше се за мен така, както бях копняла някой да го прави.

— Какво искаш да правиш? — попита ме. Дори тогава, когато бях само на петнадесет, а той едва на двадесет и три, се държеше с мен така, сякаш бях най-важния човек на света.

— Искам просто да се махне — отговорих. — Можеш ли да го махнеш?

Стисна ръката ми и двамата се озовахме в кошмар, от който нямаше събуждане.

— Да — каза той, яростно стиснал челюст. — Мога да го махна.

Пътувахме към клиниката, без да обелим и дума. Елиът попълни документите вместо мен и използва фалшива лична карта, за да не разбере никой истинското ми име. Държа ръката ми през цялото време, докато ме съветваха, докато ме подготвяха за операционната зала и докато изсмукваха остатъците от лицемерието на Дорнан от утробата ми. Приклекнал до леглото ми, докато ревях и кървях, галеше косата ми и се кълнеше, че ще убие Дорнан Рос и синовете му за това, което ми бяха причинили. Кълнеше се, че ще ги накара да си платят.

За всичко.

Отърсих се от ужасния спомен, нахлул в съзнанието ми, и се фокусирах върху настоящето.

— Цял ден ли ще ме зяпаш? — попитах го нежно, опитвайки се да се усмихна.

Удари бутилката с бира в стъклената масичка и пяната потече по ламинирания под.

— В студиото ми влиза проклет призрак , желаещ да се татуира — каза грубо той. — Извини ме, че ми е нужна минута да го осмисля.

Погледнах към пода.

— Призрак е някой, който е умрял. Аз не съм умряла.

— Не — поклати глава. — Но всеки един в този град мисли, че си.

Отпих от бирата, докато изучавах сложната мрежа от татуси върху Елиът, които започваха от китките, продължаваха по раменете и се скриваха под тениската.

— Защо си се върнала, Джулс? — попита той и ме загледа внимателно. Сърцето ми се късаше, като гледах как треперят ръцете му.

— Хей — казах, оставих бирата си и сложих ръце върху неговите. — Извинявай. Не исках да те изплаша.

— Мамка му — каза горчиво. — Последният път, когато те видях…

— Успокой се — прекъснах го. — Никой не знае, че съм тук, заклевам се.

Взех бутилката от ръцете му, поставих я до моята на масата и се преместих да седна до него.

— Спомняш ли си последното нещо, за което говорихме? — прошепнах и взех ръцете му в своите. След толкова години се чувствах така, сякаш бяха минали пет минути, откакто ме бе държал по същия начин и се бе клел, че ще отмъсти.

Поклати главата си.

— Не.

— Да, помниш — настоях твърдо. — Обеща, че ще ги накараш да си платят.

Очите му се разшириха, когато най-накрая разбра за какво бях дошла.

— Джулс, не…

— Да, Елиът — промърморих. — Време е. Време е да платят за греховете си.

Той се отдръпна от мен, изправи се и застана до прозореца. В апартамента беше приятно хладно и притъмнено в сравнение с изгарящата жега отвън. Погледнах към айфона си, осъзнавайки че трябва да съм в жилищната сграда на клуба след четири часа, а исках татус, който щеше да отнеме пет. И все пак бях търпелива, защото се притеснявах, че ако притисна Елиът твърде много, щеше да откаже да ми помогне изцяло. И наистина можех да отида при някой друг татуист, който да скрие белезите ми.