Лили Джърмейн - Седем синове

Но в град, управляван от Дорнан Рос, не можех да рискувам някой да види страховитото му дело. Защото, ако някой разбереше коя съм, бях мъртва.

А имах да върша още много неща.

— Аз трябва да съм този, който да го направи, Джулс, не ти.

Проговорих нежно:

— Баба ми каза за дъщеричката ти.

За момент изглеждаше стреснат, а очите му се изпълниха със страх.

— Това, което искам да кажа, е — добавих бързо, — че разбирам защо не си успял да направиш нищо за… — Внезапно останах без думи. — Е, знаеш за кое.

Елиът потърка очи и се зачудих колко ли безсънни нощи бе прекарал, откакто ме бе срещнал в бежовата стая на спешното отделение преди шест години. Или откакто ме бе напуснал преди три години?

Той продължи да клати глава.

— Не трябваше да се връщаш — каза, — трябваше да стоиш настрана.

Станах от дивана.

— Имам четири часа да скрия белезите си. Ще го направя със или без теб. Смяташ ли да ми помогнеш, или да си търся друг татуист, който да покрие тези лайна?

Обърна се, шокиран от решителността в гласа ми.

— Дорнан познава татуистите в целия град. Не можеш просто така да си показваш… — Гласът му се пречупи. — … белезите наоколо.

— Елиът — казах твърдо, — мечтала съм за това от години. Учех се да танцувам в тъмното така, както знаех, че ще ми потрябва. Запомних всеки един детайл, отнасящ се до Дорнан Рос и го съхраних дълбоко в паметта си. Ще го направя със или без помощта ти.

Обърнах се да си тръгна, след като избухнах така. Блъфирах, но той не знаеше това. Спомних си последния път, когато бяхме заедно преди три години, и не можех да понеса спомена за това как ме бе напуснал.

Беше топло и прашно. Мамка му, винаги беше топло и прашно. Бяха изминали години, откакто бях „умряла“, откакто бях измъкната от болничната стая, обкръжена от мъжете, които искаха да ме убият, и доведена тук в безопасност на хиляди километри, далеч от всичко, което познавах.

Елиът беше моята опора. Беше мил и внимателен, слушаше ме как говоря за всичките си демони, които заплашваха да ме задушат, да ме убият. Държеше ме, докато ревях, и бършеше сълзите ми.

И тогава неочаквано се влюби в мен.

Изчакахме доста време, преди да направим нещо повече от това да се закачаме, но веднъж щом предприехме финалната стъпка, аз бях негова тялом и духом. Обичах го. Той бе целият ми свят.

Само че не беше достатъчен да прогони демоните. Нищо не можеше да го направи.

През първите три години след бягството ми бях счупена черупка, която се опитваше да оцелее, да забрави. Белезите бяха едно постоянно напомняне. Звуците от мотор. Допира до някоя кожена дреха. Затворените пространства.

Бях счупена, разрушена и въпреки че се опитваше, Елиът не можеше да ме поправи.

Първият път, когато се опитах да се самоубия, бях погълнала цяло шише с болкоуспокояващи от шкафчето в банята на баба му. Не се получи. Събудих се и все още бях жива. Елиът ме умоляваше да му обещая, че никога повече няма да опитвам подобно нещо. Обещах, а на следващия ден закачих маркуч към ауспуха на колата му, заключих гаража и зачаках сладкото избавление.

Разбира се, той ме откри, разбивайки вратата на гаража с брадва, и спаси жалкия ми задник.

Третият път бях толкова отчайващо ясна, че ме откри във ваната още преди да успея да прокарам бръснарското ножче по китките си.

След третия път той си замина. Аз не бях нищо повече от тъмнина, в която той потъваше, и всеки път, когато се опитваше да ме измъкне, аз го завличах все по-надолу с мен.

Разбирах го. Животът му през последните три години се бе въртял около избавлението ми, но не можеше да направи нищо повече за мен.

— Нямам нищо друго, което да ти дам. — Беше ми казал това, преди да се качи в колата и да замине.

След като си тръгна, разбрах че съм гледала погрешно на нещата. Това, за което наистина копнееше душата ми, не беше спасение и прошка.

Веднага щом се настроих за мъст, животът ми придоби смисъл.

Но тогава бе станало твърде късно за мен и Елиът. Времето ни отмина. Той беше с друго момиче, което носеше детето му. Затова останах в Небраска и се учих да танцувам, докато мечтаех за отмъщението си.

— Чакай — каза той.

Спрях с лице към вратата, която водеше към долния етаж.

Той въздъхна силно.

— Ще го направя, ако обещаеш да ми кажеш какво си намислила.

Завъртях се към него и не успях да скрия широката си усмивка.

— Казах ти — отговорих аз, хилейки се като идиот. — Ще ги отстраня. Дорнан Рос ще лежи в затвора до живот, а синовете му ще страдат.