Лили Джърмейн - Седем синове

Елиът ме погледна въпросително.

— Ченгетата не успяха да намерят нищо, което да лепнат на Рос или синовете му. Защо си мислиш, че ти ще успееш?

Засмях се.

— Е, аз съм мъртвото момиче, нали? Ще намеря касетата, на която ме засне, и ще я изпратя на всяка една телевизия в страната. Няма да имат друг избор, освен да го обвинят в убийството ми.

Елиът кимна и бавна, приятна усмивка разтегли лицето му. Прекоси разстоянието между нас с три крачки и ме обгърна в толкова силна мечешка прегръдка, че едвам си поех дъх.

— Липсваше ми — каза, притискайки ме силно.

Замислих се как преди бяхме просто едни непознати, събрани заедно от обстоятелствата и от изгарящото желание да оцелеем. Как, въпреки че не бяхме се виждали от толкова време, Елиът бе единственият човек на тази земя, който разбираше мен и моето минало.

— И ти ми липсваше — промърморих тъжно, като ми се искаше обстоятелствата да не бяха такива, но вътре в себе си знаех, че нямаше друг начин.

Четири часа и половина по-късно бягах към адреса, който Дорнан ми беше дал. Разбира се, нямаше нужда да поглеждам визитката — знаех точно къде се намира жилищната сграда на клуба. Почти бях стигнала, когато забелязах, че нищо не изглежда така, както си спомнях, и спрях, за да извадя визитката от чантата си. И наистина, адреса на картичката въобще не беше този на жилищната сграда. Стоях под жълтата светлина на една от уличните лампи, опитвайки се да успокоя болката в корема си, без да докосвам пресния татус на ребрата ми. Отключих айфона си и влязох в приложението за карти. Изписах адреса, който Дорнан ми беше дал, и изчаках търпеливо да зареди. Малката червена точка ми показваше да поема в обратната посока — около двеста метра до нещо, което ми приличаше на изоставен склад. Пробягах разстоянието и спрях пред склада, ужасена до мозъка на костите си. Сърцето ми спря, когато се зачудих защо Дорнан искаше да дойда тук, а не в жилищната сграда на клуба.

Изведнъж подскочих, когато една тъмна фигура изскочи от сенките. Веднага разпознах Джаз, петият син на Дорнан. Изглеждаше болезнено слаб и не трябваше да си гений, за да разбереш, че имаше проблем с наркотиците.

— Ей, сладурче — подвикна ми. — Как се казваш?

— Сами — отговорих, а сърцето ми биеше лудо в гърдите.

— Закъсня — каза Джаз, като вдигна огромната ролетна врата и ми посочи да влизам — Най-добре да побързаш.

Поколебах се за момент, а краката ми очакваха нетърпеливо решението ми.

„Мамка му.“

Преметнах чантата си върху рамо, стиснах зъби и минах през входа, навеждайки глава под вратата. Опитах се да запазя спокойствие, когато чух как се затваря с трясък зад мен, карайки внезапният прилив на студен въздух да защипе по петите ми.

В склада беше задимено и аз напрегнах поглед да видя нещо повече от силуети, докато очите ми привикваха към светлината. Наоколо се движеха фигури и по това, което можех да видя, всички бяха на мъже. Преди да успея да разпозная лицата им, Джаз сграбчи чантата от ръцете ми и започна да рови в нея.

— Ей! — възразих аз. Друг чифт ръце ме дръпна за раменете и изви ръцете ми назад в болезнено V. Блъснаха ме в една тухлена стена и въздухът изсвистя от дробовете ми.

„Успокой се.“

Усещах как нечии ръце ме потупваха надолу по тялото, като в началото се движеха бързо, но забавиха веднага щом стигнаха до вътрешността на бедрата ми. Стоях напълно неподвижно, когато някой — нямах представа кой — нежно ме докосна по клитора, докато ме претърсваше. Не реагирах по никакъв начин.

— Къде е Дорнан? — попитах. — Каза ми, че ще се срещнем тук.

— Млъквай — каза друг глас и аз се обърнах да погледна източника му. Изглежда претърсването с опипване бе приключило и можех отново да се движа спокойно. Най-големият син на Дорнан, Чад, стоеше пред мен с айфона ми в ръка.

— Каква му е паролата на това нещо? — попита.

Ухилих се самодоволно.

— Х… У…

Тъкмо щях да довърша думата, когато той запрати телефона ми на пода толкова силно, че устройството се разби на хиляди малки парченца. Погледнах към земята с възмущение и след това към него.

— Упс — каза той, повдигайки вежди за по-голям ефект. Не отвърнах нищо, просто продължих да го гледам, без да премигвам.

— Как се казваш? — попита Чад, повтаряйки въпроса на Джаз от по-рано.

„Ако знаехте коя съм, щяхте да ме застреляте на място.“

Погледнах към Джаз, с изражение „Защо не им кажеш?“, но той не проговори.

— Сами — казах. — Саманта.