Лили Джърмейн: Седем синове

— Откачено умен — отвърна. Очите му изглеждаха странно и предположих, че беше надрусан колкото беше и Дорнан тази сутрин, докато опитваше да задоволи нагона си.

— Достатъчно — каза Джейс и избута брат си настрани. Този път Чад му позволи, смеейки се.

— Харесваш ли я, братчето ми? — подразни го той. — Искаш ли да я чукаш? Защото татко не споделя момичетата си със синовете си.

Джейс ми подаде каската, без да му обръща внимание, и ме поведе към мотора си, който се намираше сред морето от подобни возила.

— Претърси я за оръжия! — провикна се Чад към брат си, докато се хилеше като задник. — Провери всяка дупка по кучката, в случай че е скрила нож в лъжливата си путка.

Обърнах се и го изгледах, а той се усмихна. Спомнях си тази усмивка. Усмивката от хилядите ми кошмари. Усмивката на човек без душа. Усмивката на първороден син, на който се падна честта да вземе девствеността на момичето, което наказваха за грешките на баща й.

Като най-голям, Чад бе получил зелена светлина да бъде първи. По-малките му братя ме притискаха към пода — по един на ръцете ми и друг, който държеше краката ми.

Очите на Чад светнаха като коледно дръвче, когато ме приближи и свали ципа на дънките си, за да освободи огромния и твърд пенис в дланта си.

— Сигурен ли си, че не искаш ти да го направиш, татко? — попита той чичо ми с пълни от похот и злоба очи.

Доран се засмя и поклати глава, удряйки сина си по гърба. Очите ми се разшириха, когато Чад се наведе към мен и насила намести краката си между бедрата ми, правейки си място.

Направих единственото нещо, което можех. Започнах да се моля.

— Моля те, не го прави — замолих го. — Чад, моля те. Никога… никога не съм го правила. — Почервенях от срам, че бях така разголена и открита пред осем мъже и започнах да рева.

Чад се ухили с онази усмивка и аз започнах да се боря срещу ръцете, които ме държаха. Крещях и се мятах като подивяло животно, хванато в примка, докато Чад се отпусна върху мен с проблясващ от злоба поглед. Затворих очи, неспособна да гледам случващото се, тъй като знаех какво щеше да последва.

И тогава дойде болката. Изгаряща, изпепеляваща болка, която не утихна през цялото време. Чувствах се така, сякаш щях да се разпадна на две. Крещях толкова силно, че гърлото ми прегракна. Нечия ръка покри устата ми, заглушавайки звуците и аз ухапах меката плът, давейки се, когато металният вкус на кръвта се изля в устата ми.

— Кучка! — извика Чад, удряйки ме в лицето с такава сила, че усетих как челюстта ми изпуква. Заграчих гърлено, когато нещо меко, някакъв вид плат, беше напъхан в устата ми, за да прекрати виковете ми. — Проклет да съм — изръмжа Чад, докато аз горях и плачех от болка. — Тъпата малка кучка е казвала истината.

Намръщена, откъснах поглед от Чад и загледах нетърпеливо как Джейс запалва мотора си. Машината изръмжа със сладкия звук, който само едно Харли можеше да издаде, и изпаренията от ауспуха възвърнаха цял куп щастливи спомени за баща ми. Съсредоточих се върху тях, опитвайки се отчаяно да не се връщам обратно на другия спомен, решена да не позволявам на Чад да ме надвие, преди да съм имала шанс да се преборя. Джейс кимна настрани с глава и аз преметнах крак през седалката на мотора, като се преместих напред и обгърнах с ръце коравото му тяло.

В момента, в който краката ми бяха здраво закрепени за степенките, той потегли и го стиснах по-здраво, когато увеличи скоростта. Маневрираше сръчно между моторите със зверската машина, докато не стигнахме до ролетната врата. Извади дистанционно от джоба си, натисна някакъв бутон и вратата започна да се навива нагоре. Слънчевите лъчи заместиха изкуствената светлина и аз притворих очи без очилата си.

Цялото ми тяло се отпусна, когато излязохме извън пределите на клубната сграда и се плъзнахме през отворената порта по главния път с умелата и сръчна прецизност на Джейс. Усетих как усмивката се разшири на лицето ми, докато косата ми се мяташе от вятъра, а краката ми бяха плътно увити около първото момче, което някога бях обичала. Дори да не знаеше коя съм, дори и да не можеше да знае… в този момент да бъда сама с него на пътя, ми беше достатъчно.

След няколко километра Джейс намали и отби на един пътен банкет. Усмихвайки се, обърна главата си към мен и проговори:

— Накъде? — попита.

„Елиът.“

— Трябва да довърша цветовете на татуса — казах достатъчно високо, за да ме чуе през звука на двигателя. — „Lost City Tattoos“?