Лили Джърмейн - Седем синове

— Ето — посочи ми един изхабен, тъмнокафяв кожен стол, който не бях видяла вчера. — Седни тук. Ще ти донеса нещо за ядене. По дяволите, мога да чуя как стърже стомахът ти чак от тук.

Потънах в стола, благодарна, че тежестта изчезна от краката ми. Стисках кожените подлакътници, докато времето си минаваше, колко точно не бях сигурна. Единственият ми показател бе слънцето, което се беше преместило пред мен на хоризонта. Предположих, че е не по-късно от пет часа следобед, когато една мисъл се стовари в главата ми като товарен влак.

„Елиът.“

Мамка му. Трябваше да му се обадя. Имах нужда да го видя. И то точно в този шибан момент. Копнежът да побягна от това място пълзеше по тялото ми като нервен тик.

„Искам да се махна. Искам да се махна. Искам-да-се-махна.“

След няколко минути Джейс се появи, балансирайки внимателно чиния, която изглежда беше пълна с печено месо и картофено пюре. Миришеше като от детството ми.

„Мамка му. Не можех да се справя с всичко това.“

— Каръл тъкмо слагаше вечеря на момчетата — каза, подавайки ми чинията и вилица. Взех ги, като гладът надделя над емоциите, бушуващи в мен от факта, че майка ми бе приготвяла това ястие за братята Рос, докато няколко стаи по-надолу аз правих свирка на убиеца на баща ми. Излапах яденето за рекордно време и за момент се зачудих дали да не я оближа. Ако бях сама, определено щях да го направя.

Поставих празната чиния в краката си и се загледах напред с празен поглед.

— Добре ли си? — попита Джейс с примесен от страх глас.

— Не — отговорих.

— Казах ти, че баща ми се вманиачава понякога. Просто… внимавай какво му казваш, разбра ли?

Кимнах неангажиращо и захапах устна.

— Съжалявам за случилото се. Наистина. Братята ми са същите като него. Понякога могат да са същински животни.

„Знам това.“

— Има ли нещо, което мога… да направя за теб? Да ти дам?

Не му отговорих.

— Саманта?

Вдигнах поглед от пода и се загледах в измъчените му очи.

— Искам да се махна от тук — казах накрая. — Само за няколко часа. Просто искам да се успокоя. Можеш ли да ми помогнеш?

Трябваше да се видя с Елиът, преди да е дошъл да ме търси. Щяха да го убият, ако се появи, сигурна бях.

Джейс кимна, видимо облекчен, че бях излязла от вцепенението си, за да му отговоря.

— Да — каза и потупа затворената ми в юмрук ръка, — хайде да се махаме.

Когато не помръднах, размаха ръката си пред погледа ми.

— Земята вика Саманта? — Нежният начин, по който изрече Саманта, накара сърцето ми да прескочи.

— Защо не ми викаш Сами? — попитах, когато протегна ръката си и Джейс ме издърпа на крака.

Той сбръчка вежди объркано.

— Не знам. Саманта е по-изискано. Приляга ти повече.

— Изискано — повторих. — Пффф. Не знам от къде ти хрумна подобно нещо.

Все още беше намръщен и ме погледна със сериозно изражение на лицето.

— Какво? — попитах аз.

Той повдигна небрежно рамене.

— Не принадлежиш на това място. Помислих си го още в момента, в който те видях.

„Нямаш и идея колко грешиш.“

— Израснах на подобно място — отговорих аз. — Точно като вкъщи е.

Не ми отговори, но видях изпълненият му с въпроси поглед. Изпълнен с притеснение. Изпълнен с минало.

— Хайде — казах аз. — Нека се махаме, преди баща ти да се е събудил.

Последвах Джейс надолу по стълбите и през кухнята. Не погледнах към обслужващото гише, тъй като не знаех дали ще се върна обратно. Последното нещо, което исках да видя, докато излизах, бе майка ми.

Бях изплашена. Бях забравила колко откачен беше Дорнан. И не можех да изтрия спомена за кръвта и остатъците от мозъка на бедното момче от съзнанието си.

Когато Джейс зави наляво по коридора, аз се поколебах.

— Хайде — каза той, — моторът ми е в тази посока.

— О! — отвърнах. — Мислех, че ще вземем кола или нещо подобно.

Той се ухили и ме изгледа от горе до долу.

— Намираме се в моторен клуб, Саманта, а не в шибан клуб на миниван.

— Нямам каска и яке. — Погледнах надолу към босите си крака. — Нито обувки.

Джейс просто се засмя и продължи да върви напред.

— Мислиш, че си първото момиче, което идва тук без каска, яке и обувки?

Е, нямах какво да отвърна в случая, затова просто присвих небрежно рамене.

Джейс плъзна масивната стоманена врата в края на коридора и ме подкани да вляза. Веднага бях ударена от смесената миризма на масло, кожа и пот. Огледах се наоколо, разглеждайки внушителната колекция „Харли Дейвидсън“, която беше разпределена на два-три реда навътре в гаража.