Лили Джърмейн - Седем синове

Продължих да го галя с език, благодарна, че поне не се налагаше да го гледам. Представях си, че бяхме други хора, на някое друго място и това отчасти ми помагаше да продължа. Въздъхнах облекчено, когато чух пистолета да пада на пода и усетих как слага ръцете си от двете страни на главата ми.

— Миличка — изстена, поклащайки бедрата си в ритъм, за да насочи твърдият си пенис.

Поех го целия, доколкото можеше да се отвори устата ми и усетих как изведнъж тялото му се напрегна.

— Оххх — чух го да въздиша, докато топлата сперма се изливаше в гърлото ми. Заключих всяко едно мускулче по тялото си, за да се преборя с рефлекса, който ме караше да се давя. Внезапно се почувствах смазана от усещането за клаустрофобия и затвор, което се спускаше от устата ми чак до стомаха.

Дорнан залитна назад с доволна усмивка на красивото си лице. Преглътнах трудно и се огледах наоколо за нещо — каквото и да е — с което да премахна вкуса му от устата си. Забелязах наполовина изпитото си сутрешно кафе, което си стоеше невинно на нощното шкафче. Нямах представа как се бе озовало там. Грабнах чашата и отпих голяма глътка от студената течност, въздишайки с облекчение, когато сладко-горчивата течност се изля в устата ми. С крайчеца на окото си забелязах нещо върху чашата и погледнах отблизо.

Потръпнах.

Пласт кръв покриваше стиропора на места и аз изпуснах чашата на пода, сякаш ме бе опарила. Обърнах ръката си и видях, че малка част от кръвта бе останала по дланта ми. Отвратена избърсах петната в тъмните чаршафи и погледнах към Дорнан, който в рамките на десет секунди беше припаднал по лице на леглото.

Почистих ръката си и измъкнах чифт тесни дънки и широка черна тениска с щампа на череп и кости от куфара си в края на леглото. Облякох се набързо и излязох на пръсти от стаята по възможно най-тихият начин. Отправих се към покрива, като изкачвах стълбите по две. Имах нужда от чист въздух, иначе щях да закрещя.

Когато отворих аварийният изход, вече се бях задъхала шумно. Направих две крачки навън, когато осъзнах грешката си да дойда тук — на мястото, където бяха екзекутирали Майкъл. Опитах да се върна обратно и разбрах, че съм забравила да подпра вратата за да остане отворена. Мамка му. Бях залостена тук под изгарящото слънце и при размазаната по земята кръв. Поне бяха махнали тялото.

Не можех да погледна пода, иначе щях да повърна, а в стомаха ми не бе останало нищо. Бетонът все още беше мокър от нечии усилия да измие следите от убийството с маркуч и аз се замислих за кръвта на бедното момче, която сега покриваше на микроскопични детайли целият покрив. Концентрирах се върху морския бриз, блясъкът на следобедното слънце над мен и върху океана на няколко пресечки оттук, който плискаше вълните си мързеливо по пясъчния бряг. Облегната на стигащия до кръста ми парапет, бях забила пръсти в острите ръбове на тухлите и така се бях разсеяла с разкриващата се гледка, че за малко да падна през сградата, когато чух трясък зад мен.

Стресната се обърнах да видя откъде бе дошъл звука. Беше Джейс. Изглеждаше разтревожен. Когато го видях, ми се прииска да заплача, но се сдържах. Преглътнах горчивите сълзи и се обърнах отново към изгледа на Венис Бийч, неспособна или нежелаеща да го гледам — не бях сигурна кое точно.

Усетих как застана до мен и потръпнах, когато размаха нещо пред лицето ми.

— Хей — каза, уравновесявайки ме с лекия допир на ръката си върху рамото ми. — Почистих ти очилата, това е всичко. Не се мятай през покрива, става ли?

Взех очилата и ги сложих, моментално облекчена, че пулсиращата болка от слънчевите лъчи намаля.

— Къде изчезна? — попита той.

Стиснах тухлите с всичка сила, за да не се свлека на земята.

— С баща ти — отсякох.

Сега аз бях тази, която се разтресе. Кожата ми беше влажна от пот, а тялото ми се обливаше в топли вълни, но на мен ми беше студено и зъбите ми тракаха.

— Хей — каза Джейс разтревожено. — Хайде, ела. — Постави дланта си ниско на кръста ми, за да ме отдръпне от парапета, и аз се сепнах, избягвайки допира му. Той вдигна ръцете си в умолителен жест и сви рамене.

— Просто исках да ти помогна да седнеш, това е всичко — каза той. — Гладна ли си? Искаш ли да ти донеса храна?

Храна. Стомахът ми взе решението вместо мен. Последвах го сляпо към оранжерията, препъвайки се с босите си крака в дългите дънки и запристъпвах на пръсти през най-мократа част на бетона — мястото, където кръвта на Майкъл Тревийн беше изтекла.