Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Какви са те?

— Лекарства. Стрес. Вероятно комбинация от двете.

— Какви лекарства по-точно?

— Не и такива, за които съм чувал — призна си патологът. — Но това не означава, че няма подобни, Кенеди. Зад гърба ми има лекарствен списък, в който са изброени двайсет и три хиляди фармацевтични удоволствия, като хиляди от тях са се появили през последните дванайсет месеца.

— А изброяват ли се страничните ефекти?

— Винаги. Точно това е една от причините за съществуването на този справочник. За да знаят лекарите дали няма противопоказания при определен пациент. Няма да предпишеш венлафаксин на човек с високо кръвно, защото така ще му пръснеш сърцето.

— Разбрах те. Би ли проучил нещо за мен, Прентис? При кои лекарства хемолакрията е описана като…

— Двайсет и три хиляди различни съединения, Хедър. Вече ти го казах, забрави ли? Съжалявам, но денят няма да ми стигне, нито седмицата. А си имам и моя работа.

Тя му отговори с разкаян тон:

— Ясно. Извинявай, Ралф, дори не помислих. Но има и лекарствени списъци в дигитален вид, нали? Където може да се пусне търсачка?

— Би трябвало — призна Прентис. — Но имай предвид, че списъците със страничните ефекти понякога са три-четири страници. Всяко усложнение по време на изпитанията, дори и само при един човек, трябва да се опише. Затова ще намериш стотици лекарства, които предизвикват появата на кръв в телесните секрети. Не бих разчитал на това, ако нямаш някакъв друг начин да стесниш търсенето.

Кенеди му благодари и затвори. Все пак влезе в интернет, намери там лекарствен списък в електронен вид, публикуван от борда на една болница в щата Ню Йорк в услуга на местните хипохондрици, и пусна търсачката. Прентис беше преувеличил — имаше само седемнайсет лекарства, при които хемолакрията бе рядък, но познат страничен ефект. И всичките бяха производни на метамфетамин, предназначени за лечение на дефицит на вниманието или болезнено затлъстяване.

Точно по това време в общата стая влезе Стануик, последван от Коумс. Кенеди не копнееше за компанията им, очевидно и те за нейната, но тя чакаше Изи да дойде с ключа за „Гълъбарника“ и не искаше да напуска бюрото си. Запамети списъка и затвори файла. Останалото време използва, за да опише това, което бе научила за ножа от Джон Партридж.

Телефонът й звънна и тя го вдигна.

— Здрасти.

Беше гласът на Тилмън.

— Здрасти — отвърна тя. — Можем ли да поговорим по-късно?

— Предпочитам сега. Преди да тръгнеш.

— За какво?

— За превъплъщението на Дейвид Бауи, Тънкия бял херцог.

Тя се поколеба.

— Къде си?

— В парка „Сейнт Джеймс“. От твоята страна.

— Ще се видим там.

Взе си сакото и тръгна.

Прекоси цялата „Бърдкейдж Уолк“, без да види Тилмън. Видя само гълъбите, които цапаха туристите. За общината гълъбите бяха врагове на държавата. Наемаха ястреби от частни стопанства, за да ги изгонят от Трафалгарския площад, където екскрементите им нанасяха щети, оценявани на осем милиона паунда годишно. Гълъбите просто се преместваха на километър и половина на юг и чакаха опасността да премине.

Беше адска горещина. Слънцето напичаше асфалта, дърветата в парка, тила на Кенеди. Тя усещаше как лъчите се забиват в него като дъжд от малки иглички. Ярката слънчева светлина винаги изглеждаше не на място в Лондон и общината би прогонила и нея, ако можеше.

Когато стигна до ъгъла с Грейт Джордж стрийт до масивната сива фасада на Музея на Чърчил, Кенеди се спря. Там имаше много хора. Хрумна й, че всеки един от тях би могъл да я следи, да е приятел или колега на убиеца на Крис Харпър. Усети как инстинктивно оглежда всяко лице, преминаващо покрай нея, търсеше издайнически черти — бледа кожа и тъмна коса като на атентаторите от Парк Скуеър. Покрай нея мина млада двойка, мъжът бе притиснал глава към ухото на жената и нежно й шептеше нещо, но прекалено тихо, за да го чуе някой извън омагьосания им свят. Може би й казваше: „Целта е прихваната“. Мъжът по риза с ястребовите черти, който крачеше целенасочено до нея, се оказа, че проправя път за колона деца, тръгнали към музея.

Кенеди стоеше на кръстовището, обградена от неокласически сгради, които й приличаха на високи стени на кошара. Слънчевите лъчи по тила й бяха като ръка, която я притискаше и направляваше. Спомни си конвулсиите на Опи, предизвикани от кинетичната енергия на куршумите; как Харпър кървеше до смърт в скута й; фаталният миг нерешителност пред насоченото към нея дуло.