Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— При хладните оръжия — да — отвърна той. — При тях обикновено има изисквания дръжката да е дебела и достатъчно удобна за хващане, за да се ползва лесно, а острието да е тънко и леко. При този дисбаланс няма как да не се получи завъртане.

— Това достатъчна причина ли е такива ножове да продължават да се използват?

Партридж сви устни, докато обмисляше въпроса.

— Би могло да се каже — допусна той. — Но предполагам, че летящият нож върши същата работа, и то доста по-добре, както и няколкото негови варианта, които се появиха по-късно.

— Но те са сравнително нови?

Мъжът кимна.

— От последните десет години.

— Благодаря ви, господин Партридж. Бяхте ми много полезен.

— За мен беше неописуемо удоволствие — каза й той и кимна леко.

Кенеди го остави да разглежда ножовете, съсредоточен и със смръщено чело.

Срещна се с Тилмън на гробището в Лондонското Сити. Намери го седнал, облегнат на една гробница, а в скута му лежеше онзи странен пистолет, който бе използвал и в Парк Скуеър. Беше се загледал в погребение в далечния край на гробището, близо до портала. Мястото, на което седеше, бе леко издигнато, така че от него се откриваше панорамна гледка.

— Би ли го прибрал? — помоли го Кенеди.

Тилмън се ухили мръснишки насреща й.

— Кое да прибера?

Не понечи да върне пистолета в кобура и чак тогава тя осъзна, че го почистваше. Облегна се на надгробната плоча и се загледа в това, което той правеше.

— В добро настроение си — отбеляза мрачно.

— Така е.

Чистеше внимателно с четка дулото. На тревата до него имаше отворено шишенце разтворител №9 и из въздуха се носеше острият мирис на амилацетат.

— Всичко това ме кара да се чувствам много добре, сержант.

— Само смъртните случаи или бъркотията като цяло?

Тилмън се засмя силно и гърлено, но малко изкуствено, сякаш се насилваше да се прави на весел.

— Това, което постигнахме дотук. Трябва да ме разбереш. Търся Майкъл Бранд от дълго време. Може би по-дълго, отколкото ти си детектив. И никога не съм се чувствал толкова близо до успеха като сега. Срещнахме се в идеалния момент. Това, което двамата знаем, се съчетава перфектно. Много добре се справяме.

Пъхна напоено с почистващо вещество парцалче във всяка от шестте камери, без да им обръща много внимание.

— Много добре се справяме — промърмори пак, повече на себе си.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна Кенеди. Въпреки волята й шесткамерният револвер бе привлякъл вниманието й. Най-накрая разбра какво в него й изглеждаше толкова странно и едва се сдържа да не попита. Не искаше да показва, че изпитва какъвто и да е интерес към проклетото нещо.

Но Тилмън улови погледа й и й подаде оръжието да го разгледа.

— Не, благодаря — каза Кенеди. И после автоматично добави: — Дулото е изравнено с дъното на барабана. Какво, по дяволите, е това?

— „Матеба Уника №6“ — отвърна Тилмън. Отвори барабана, за да й покаже. — Да, барабанът е качен над дулото. Което значи, че има много малък откат, който бута право назад, а не нагоре и назад. Върхът не отскача.

— Никога не съм виждала нещо такова.

— Това е единственият автоматичен револвер от този вид в производство. Подобен беше „Уебли-Фосбъри“, но му мина времето. „Матеба“ произвеждат „Уника“, защото има достатъчно потребители, които искат тази комбинация: фантастична точност и тежки амуниции.

— Вярвам ти.

— Би трябвало. Знам какво говоря. Аз съм средно добър стрелец, но с това нещо обикновено улучвам.

Тя си спомни как бе прострелял ножа в ръката на убиеца в Парк Скуеър. Трудно беше да се спори срещу такъв факт.

Седна до него.

— Е — започна тя, — изнесоха ли ти лекцията за ножа?

— Партридж ми разказа. Интересно, не мислиш ли? Жертвите са се занимавали с много старо евангелие, а убийците са използвали много стар модел нож. И то с един и същ произход: Юдея и Самария, първи век след Христа.

— Да, интересно е. Но не знам накъде ни води.

— Нито пък аз. Разчитам на способностите ти на детектив да намериш логиката като истински Шерлок.

— Не е смешно, Тилмън.

— Не се смея. Това е възможно най-неподходящата тема за шеги. Но наистина смятам, че сме близо.

Млъкна и започна да разклаща пистолета, за да е сигурен, че почистващото вещество ще стигне до всяка малка цепнатина.

— Истината е… — започна той дълбокомислено. Когато този път млъкна, тя се обърна към него и се взря в лицето му. То беше замислено, по него не личеше никаква емоция. — Всичко това, включително и твоето разследване, стигат до мен в най-подходящия момент — каза той. — Бях на ръба да се откажа. Не смеех да си го призная, но губех инерция. След това някакъв човек на другия край на Европа ми даде тази следа, дойдох тук, срещнах теб…