Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Няма съдба, Тилмън — каза Кенеди, обезпокоена от тона му.

Той вдигна очи към нея и поклати глава.

— Не. Знам го със сигурност. Не генерален план. Нито провидение. „Каквото сам си направиш, и Господ не може да ти направи.“ Въпреки това, радвам се, че сме заедно в това.

Кенеди извърна поглед. Не й харесваше да й се напомня по какъв тънък лед върви нейният неволен партньор. Така собственото й положение изглеждаше още по-отчаяно.

— Слушай — започна тя, — може би имам следа към проекта на Барлоу.

И тя разказа на Тилмън за подозрителната липса на каквито и да е документи за Скоросмъртницата в компютъра на Сара Опи и за фермата. Но не му каза името й.

— Струва си да се провери — отвърна Тилмън. — Искаш ли да отидем тази вечер?

— Не. Сестрата на Барлоу ще ми прати ключ утре сутринта. И искам да стоиш настрана, докато не го обработим като вероятно местопрестъпление. Ако влезеш преди нас, можеш да унищожиш уликите или да оставиш собствени следи. Не желая останалите колеги да знаят за теб.

Тилмън не изглеждаше убеден.

— Какви улики? — попита я той. — Какво местопрестъпление? Нали сама казваш, че бледоликите убийци дори не подозират за това място?

— Надявам се да е така.

— Значи няма какви следи да се унищожават.

— Ако съм права, значи е така. Но нямаме представа на какво може да се натъкнем. И тъй като има връзка с разследването, искам да вляза първа там. Сама.

Той се изправи и застана с лице към нея. Изражението му беше съвсем сериозно.

— Сделката беше да споделяме всяка информация, до която се доберем — припомни й той. — Трябва да се придържаме към нея.

— Кълна се — заяви Кенеди, — че каквото и да открия, веднага ще ти го съобщя. Просто искам всичко да е по устав.

— Какво?

— Да е по устав. Да вляза много внимателно и да не разбърквам нищо. Може и нищо да не намеря. Тогава ще изляза и все едно не съм била там. Защото тук е замесена и Роз Барлоу. Ако тези… хора останат с впечатлението, че тя знае нещо, може да я убият също като Сара Опи.

— Тогава я постави под полицейска закрила. Както направихте с онзи Емил… как му беше името?

— Гасан. Емил Гасан. Ако можех, щях да го направя. Но вече не съм капитан на кораба. По-скоро съм юнга. Възложиха ми да стоя в отдела и да събирам вестникарски изрезки.

Тилмън я изгледа лукаво.

— Значи имаш нужда от мен, колкото и аз от теб — каза той.

— Ако така ще се почувстваш по-добре — да. Имам нужда от теб. И ще имам още повече, ако от това изскочи сериозна следа. Затова искам да стоиш настрана и да не си гърмиш патроните, докато не прегледам онова място.

Той кимна, очевидно доволен.

— Добре — каза. — Имам ти доверие.

— Така ли? — Кенеди бе озадачена. — И защо?

— Умея да преценявам хората. Особено сержантите. Бях известно време такъв, познавам десетки други. Лесно се различават добрите от лошите.

— А тези по средата?

— Те не са много. Другите чинове имат сива зона. Сержантите са много поляризирани.

През целия разговор се бе взирал внимателно в нея, но сега обърна поглед към портите, през които се изнизваха и последните опечалени от погребението, а гробарите довършваха работата си.

— Ако искаш да отдадеш почит — каза той, — сега му е времето.

— Почит ли? — проследи погледа му тя. — Защо? Чие е това погребение?

— На Сара Опи. Можеше и да е по-рано, но твоите хора не освободиха трупа, преди да му направят аутопсия.

Изведнъж тя усети, че губи ориентация. Сякаш я извадиха от нормално течащото време и я запратиха в различни периоди от живота й, Тилмън кръжеше край нея като духа на проваленото й минало.

— Какво правиш на погребението на Сара Опи? — попита тя.

— Не бях на погребението. А го наблюдавах оттук. За всеки случай.

— Защо?

— Ако нашите бледи приятели решат да нападнат. Мен, теб или някого другиго, когото смятат, че са пропуснали. Огледах много добре преди това, а и по време на погребението. Никой не се появи.

Кенеди не знаеше какво да отговори. Нямаше какво да каже на гроба на Сара Опи. Поне в това отношение принадлежеше към школата, според която делата са по-красноречиви от думите.

На следващата сутрин времето се точеше бавно. Кенеди прекара по-голямата част от него в общата стая. Препрочиташе записките от разследването и се опитваше да открие нещо важно в тях.

Единствената посока, в която отбеляза някакъв напредък, беше кръстосаната проверка на показанията от Парк Скуеър, взети от Стануик и Макалиски. Първия път бе пропуснала разказа на Филис Чърч, служителка на фирмата за коли под наем, от която убийците на Сара Опи бяха взели белия ван „Бедфорд“. (Още една обещаваща следа, която не водеше доникъде. Мъжете бяха използвали изключително добре направени фалшиви лични карти, бяха се представили за португалски търговци на вино, дошли в Лондон на изложение.)