Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Като огледаха тези прилежащи постройки, откриха, че вратите им са като първата, която бяха видели: заварени и очевидно неизползвани. Но накрая Кенеди забеляза следи от гуми в прахта — много ясни и чисти — и двамата ги проследиха до една повдигаща се врата към нещо, което приличаше на гараж или хангар. Мястото изглеждаше порутено и изоставено, но следите говореха за друго.

Вратата бе заключена с катинар. Тилмън извади от сака лост и изкърти катинара с едно движение, като леко изсумтя от усилието. Отвори вратата и двамата се взряха във вътрешността на сградата.

На Кенеди й трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Стояха на върха на рампа, която се спускаше надолу в непрогледен мрак. Беше широка колкото цялата сграда — малко над десет метра. Наклонът й бе полегат.

Не се чуваше и виждаше нищо. В сградата беше само рампата и нищо друго. Или по-точно — другото беше под тях, в другия край на рампата.

— Имаш ли фенерче? — промълви Кенеди и кимна към сака на Тилмън. Гласът й отекна в зловещата неподвижност и ехото дълго се разнася из нея.

Тилмън извади два дебели цилиндрични прожектора в гумена обвивка, всеки по около половин метър дълъг. Сякаш бяха предназначени да служат едновременно за палки, но и за осветление.

Включиха ги и насочиха силните им лъчи в тъмнината под тях. Но всичко, което видяха, беше, че рампата продължаваше много по-надалеч, отколкото бяха предполагали. Лъчите не можеха да стигнат до дъното.

Тилмън хвърли поглед към Кенеди, която само кимна веднъж. Нямаха друг избор, освен да продължат надолу. Безпокойството й нарастваше с всяка крачка. Движеха се по невероятен за нея сценарий — толкова обстойно предварително подсигуряване и накрая такава огромна непредпазливост при изпълнението. А и кой живееше в тази пустош? Вероятно бяха открили някакво депо със запаси, така си мислеше тя, а не същинската база на врага.

Рампата беше дълга стотина метра и ги свали на поне десет под нивото на улицата. В дъното й имаше ламаринена плъзгаща се врата, която се простираше от край до край по ширина и блокираше пътя им. Кенеди освети стената с фенерчето. Търсеше табло за управление, но такова нямаше. Може би от другата страна. Точно се канеше да предложи да го потърсят другаде, когато фенерчето на Тилмън се насочи към пода и те видяха, че пътят им изобщо не беше блокиран. Между долната част на вратата и пода имаше около трийсет сантиметра разстояние.

Без да кажат нито дума, те легнаха по корем — Кенеди изстена от болка, когато наранената й плът отказа да се подчини — и се мушнаха под вратата.

Щом излязоха от другата й страна, се изправиха. Все още бяха в пълен мрак, но Кенеди усещаше по движението на въздуха върху лицето си, че се намират в огромно пространство. Раздвижи напосоки лъча на фенерчето наоколо, но той не откри нищо, в което да се отрази.

Тилмън протегна ръка, докосна металната врата и тръгна покрай нея. Кенеди му освети пътя, а след това закова лъча върху контролното табло, до което той стигна. Червената светлинка вляво им показа, че тук поне все още има ток.

Тя отиде до Тилмън и двамата разгледаха заедно таблото. Вляво имаше три големи релета, а до тях четири комплекта от по десет по-малки превключвателя. На нито един от тях нямаше надпис.

— Ако ги докоснем — прошепна Кенеди, — ще е все едно да замахаме с ръце и да закрещим: „Вижте ни!“.

— Слушай — отвърна й също така шепнешком Тилмън.

Тя се заслуша. Никакъв звук отникъде, дори не и от далечен трафик, който в повечето градове се смята за част от тишината. Тилмън беше прав. Шумът, който вдигнаха, като се мушнаха под вратата, и дори стъпките им по рампата, макар да се стараеха да вървят възможно най-тихо, вече бяха отекнали надалеч в пълното безмълвие. Ако тук имаше някого, вече бе известен за пристигането. Но ако бе станало така, защо още никой не ги пресрещаше?

Този път Тилмън не си направи труда да поиска одобрението й. Просто бутна релетата докрай и натисна горния ред бутони последователно един по един.

Релетата не свършиха никаква работа, но когато той натисна копчетата, наоколо изригна симфония от светлина. Не от крушки, неонови лампи или прожектори, а от огромни панели, вградени в стените и простиращи се от пода до тавана. Те блеснаха като верижни изгреви край тях.

Кенеди затаи дъх.

Намираха се в пространство, високо като катедрала, но много по-дълго: подземен булевард, чиито стени бяха изградени от чисто, почти болезнено ярко сияние. Тя покри очите си с дясната си ръка. Беше като омагьосана и заслепена до сълзи.