Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Чакай малко — прошепна Тилмън. — Добре. Готово.

Стана така, защото първо бе преместил релетата. Върна ги в две трети обратно и светлината се приглуши и стана поносима.

Огледаха се и Кенеди най-накрая бавно проумя, че се намират точно където трябва.

Това беше улица или по-скоро булевард — десет метра широк и двайсет или двайсет и пет висок, който се простираше далеч пред тях. Малки дървени конструкции като пазарни сергии бяха построени от двете му страни, а зад тях се виждаха по-стабилни постройки с врати и прозорци. Покрита главна улица на подземен град.

Осениха я две мисли едновременно. Първата, че пазарните сергии бяха празни, а една-две от тях килнати. Втората, че пространството не може да е чак толкова високо, като се има предвид, че не бяха влезли много надълбоко под земята. Взря се по-внимателно в тавана. На него бяха нарисувани облаци на фона на синьо небе и беше извит като огромна арка. Това би трябвало да е вътрешната страна на покрива на склада. Бяха под главната конструкция, която бе изтърбушена, за да играе ролята на небе над подземния проход.

— Това е най-откаченото нещо, което съм виждала някога — каза Кенеди с внезапно пресъхнало гърло.

Тилмън не отговори, а продължи да крачи надолу по улицата и й направи знак да го последва. Тя го настигна, стиснала здраво дръжката на валтера.

Сергиите бяха разположени само върху първите двайсет метра, но конструкциите зад тях продължаваха и след това. Някои имаха широки прозорци като витрини с полици и платформи за излагане на стоките. Сега всички те бяха празни, само тук-там се виждаха пръснати кутии, по някое парче от найлонов плик, а на една дървена закачалка висеше самотен жълт шал. Над вратите имаше надписи на някакъв език, който Кенеди предположи, че е иврит. Замъчи я нова мистерия: защо им беше да бият толкова път от Светите земи до този бордей в Мексико Сити?

Вероятно никога нямаше да разберат, но тя изведнъж се изпълни с увереност, че това няма нищо общо с промените в центровете на власт. Двайсет милиона души в метрополис, разположен върху 1500 квадратни километра — истинска пустиня, в която лесно може да се изгуби една песъчинка. Може би са правели това често. Вероятно потомците на Юда са номади, които отиват винаги там, където могат най-добре да се слеят с околността или където могат да намерят ресурсите, които им трябват.

А веднага след тази мисъл й хрумна друга ужасна възможност, която не смееше да произнесе на глас: „Може би сме ги изпуснали“.

Наближаваха вероятната северна граница на складовия комплекс. Покривът над тях изчезна и пред очите им се спусна вертикална стена, а фалшивите облаци рязко се извиваха под остри ъгли, сякаш се бяха блъснали в невидима бариера и се бяха счупили.

Кенеди очакваше огромното покрито пространство да свърши, но полъхът над главите им се смени неочаквано от вятър изпод краката им. Там, където складът свършваше, започваше стълбище, водещо надолу, а първата площадка се разклоняваше наляво, надясно и направо. Оттам тръгваха други улици, но те бяха стъпаловидни и се спускаха още по-дълбоко в земята.

Тилмън избра напосоки една от тях и те се озоваха на нов булевард, почти толкова широк, колкото първия. Тук нямаше магазини, а къщи: безкрайни редици прозорци, тераси с маси и столове, урни с орнаменти и статуи в ъглите и по балюстрадите. Някои от урните се бяха прекатурили и счупили, а част от вратите зееха отворени пред тъмна вътрешност. Някой беше положил доста труд, за да направи този покрит град уютен, а след това го бе обезлюдил.

Тилмън се намръщи. Спря внезапно и погледът му се стрелна вляво и вдясно, преди да се насочи към Кенеди.

— Никой не може да живее така — промълви той с предрезгавял от гняв глас. Сигурно вече се бе уплашил също като нея, че са дошли прекалено късно и разгадаването на мистерията в крайна сметка не означава нищо.

— Напротив — каза тя тъжно. — Мисля, че може. Тези светлини в стените сигурно излъчват и в ултравиолетовия спектър, така че обитателите да не полудеят от клаустрофобия. Може би от време на време излизат на повърхността, макар че според мен не го правят често. Живели са под земята достатъчно дълго, за да може меланинът да изчезне от кожата им, затова и хората, които пращат над земята, са като албиноси.

Тилмън като че ли не я слушаше, затова тя млъкна. Той бе отишъл до някаква украса, висяща от един балкон. Бял лист хартия с поразително красива рисунка. В нея бе уловен мигът, в който слънчевите лъчи пробиват буреносните облаци, с което възвестяват, че или бурята е свършила, или изобщо няма да започне. Облаците бяха черни, огромни и ужасни. Сиянието си пробиваше път през тях като филигранна нишка най-фино злато и се виждаше само когато погледнеш рисунката от определен ъгъл и оставиш външната светлина да се отрази в нея.