Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Тилмън нямаше това право, а и трябваше да чуе нещо, преди да умре. Да го чуе и да го проумее. Равновесието трябваше да бъде възстановено и Куутма бе благословен, защото това равновесие беше под негов контрол.

Заключи вратите на помпената станция и слезе по стъпалата към долното ниво. Трябваше да се върне още веднъж, разбира се, за да пусне отново водата в резервоара на Куцамала. Това щеше да е последното нещо, което щеше да направи, преди да тръгне.

Тръгна към главната алея. Високата мощна вълна се бе оттекла в по-долните нива, но все още имаше дълбоки локви — Куутма го разбра от жвакащите звуци, които краката му издаваха, когато минаваше през тях. Не ги виждаше, защото алеята бе потопена в абсолютна тъмнина. Имаше ръчно включващата се система за осигуряване на светлина при електрическа авария и той знаеше откъде да я пусне. Отиде до най-близкото табло, плъзна един панел в стената и завъртя ръчката, която намери там.

Високо над него плочите на стоманения покрив на склада — защитната черупка на Гинат Дания — станаха от плътно съединени под ъгъл почти успоредни по вертикала. Денят навън беше мрачен, влизаше само сива светлина, но и тя бе достатъчна.

В далечния край на главната алея се чуха тромави пляскащи звуци, които му подсказаха, че Тилмън е пробил повърхността като кит. Куутма се взря по посока на шума, ала отначало не видя нищо. Но после го зърна да изскача отново до стъпалата, водещи към Ем Хадерек. Там те бяха най-широки и най-красиви. Отново изскочи, пак падна надолу и започна да гребе задъхано и некоординирано към сушата на голямата алея.

Като герой от уестърн преди дуел Куутма тръгна към врага си. Но в двете си ръце вместо пистолети с по шест патрона държеше по един нож сика.

Когато водата я покри, Кенеди предприе повечето възможни погрешни действия. Първо, забрави да диша. Когато полетя назад под напора на разпенения потоп, стисна здраво челюсти, вместо да поеме въздух с пълни гърди, за да издържи до следващия път, когато пак ще има достъп до кислород.

След това започна да се бори с огромната сила, която я повлече, като така пилееше сили в безсмислена съпротива да изскочи на повърхността. Естествената водоплавателност на тялото й при всички случаи щеше да я изхвърли нагоре. Трябваше да оползотвори жизнената сила, която й бе останала, за да се предпази от удар в някоя от конструкциите, към които водата я влачеше като детска играчка.

Блъсна се силно в стената и замалко да отвори инстинктивно уста от шока и болката. Знаеше, че така щеше да изпусне последния си дъх. Но бързо овладя инстинктите си, извъртя се, застана с лице напред по посоката на нахлуващата вода и започна да рита вляво и вдясно, като така избегна на сантиметри още два сблъсъка.

Също като летенето е, помисли си замаяна Кенеди. Виждаше плочките на пода на долното ниво, подземните улици и къщи, които летяха под нея и от двете й страни. Наоколо беше синя мъгла, в която светлината се разбиваше и избухваше като порой от звезди.

Но после стана тъмно и тя разбра, че е в беда.

Белите й дробове вече започваха да се бунтуват от липсата на въздух; да настояват за правото си отново да се разгънат. Имаше може би половин минута в най-добрия случай, за да стигне до някъде, където би могла да си поеме дъх, но нямаше представа къде е това място.

Пред очите й в подвижния мрак изскочиха звездички. Нараснаха и се превърнаха в подводни слънца. Кенеди бе заслепена от тях, макар да осъзнаваше, че обективно ги няма. Започваше да губи съзнание. Липсата на кислород си играеше с мозъка й.

Опита се да мисли. Въздушни джобове вътре в къщите? Беше възможно, доколкото помнеше от уроците по физика в гимназията. Но нямаше време да претърсва къща по къща.

Съсредоточи се, Хедър. Съсредоточи се.

Да се бори ли с притока на вода, или да го яхне?

Да изскочи нагоре или да отиде встрани?

Вероятно нямаше значение, но беше важно да вземе решение. Баща й винаги я беше учил да се налага над ситуациите. Плъзгането по течението бе възможно най-погрешното нещо.

Тилмън успя да се изправи на крака. Ушите му кънтяха от собствения му пулс, но не чуваше никакъв друг звук, нямаше и светлина. Виеше му се свят и в същото време усещаше как главата му се разширява и свива в ритъма на сърцето, сякаш то дирижираше и координираше пулсиращото сърце на самата вселена.

Той се засмя, изпълнен с неверие. Значи наистина светът е малък , помисли си той, и аз се намирам в самия му център.