Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Ако се окажем прави, тази сграда е пълна с хора, които нямат нищо общо с тяхното убийство. Членове на други семейства, Лио! Толкова ли си озверял да си върнеш на Майкъл Бранд, че си готов да станеш като него? Защото ако е така, вади този пистолет и го насочвай право в главата ми! Кълна се, че ще трябва да започнеш от мен!

Стояха лице в лице на улицата безкрайно дълго време. Тилмън примигна, сякаш това, което си мислеше, му причиняваше физическа болка.

— Не съм дошъл тук да убивам деца — каза той.

— Добре.

— Пластичният експлозив…

— Да, Лио? Какво за пластичния експлозив?

— Нямах представа какво ще открием тук. Нито как ще трябва да влезем. Исках да съм подготвен за всичко.

Кенеди кимна.

— Така е по-добре — Каза тя. — Готови сме.

— Да.

— Но сме дошли за Майкъл Бранд, нали? За всичките с това име.

— Не.

— Не?

Тилмън поклати бавно глава.

— Някой ги е пратил. Някой ги е подбрал, обучил и им е дал оръжие. Някой им е казал какво да правят с мен и моите близки. И с онова ваше момче Харпър. И бог знае още с кого. Ще ги пипнем, Хедър. Не само Бранд, а хората зад него. Ще пипнем и последното копеленце.

— Подай ми един пистолет.

Тилмън направи каквото му каза. Кенеди получи усещане за дежавю, когато го хвана в ръка. Беше „Валтер G22“, същият като онзи, с който бе убила Маркъс Дел. Но това се бе случило в друга страна и старата Хедър Кенеди бе вече официално мъртва.

Направи жест с пистолета, като вдигна напред приклада. Тилмън разбра посланието, избра един пълнител от богатото разнообразие в кухината под седалката и го пъхна на мястото му.

— Още два — поиска си тя.

Тилмън взе по един във всяка ръка и ги мушна внимателно в джобовете на якето й.

— По силата на властта, дадена ми като бивше ченге много далеч от дома си, те назначавам за помощник на полицията. Знаеш ли какво означава това, Лио?

Той изглежда се притесни от този ход на нещата, от това каква част от вземането на решенията поверява на нея. Но истината бе, че се спускаха по толкова стръмна плоскост, че никой от тях не искаше да поглежда надолу, а на този етап Кенеди знаеше по-добре какво има на дъното, защото бе чула последните думи на убийцата в Дядо Коледа: думите, които Тилмън никога нямаше да чуе.

— Не, Хедър. Какво означава?

Тя затъкна пистолета в колана на джинсите си и пусна якето върху него.

— Означава, че сега сме въоръжен отряд за бързо реагиране. Да отиваме да реагираме.

Най-лесният подстъп към комплекса се оказа отстрани, където една прилежаща сграда — едноетажна барака, вероятно някогашен склад под наем — се доближаваше до оградата, която можеха да прескочат с нейна помощ.

Тилмън мина пръв, а когато Кенеди скочи, я хвана, за да не падне. До този миг тя не бе осъзнала колко е отпаднала въпреки дългия сън и доброто похапване. Беше се схванала, раната на торса й пулсираше, болката в счупената й ръка беше дори по-силна от тази в главата, а анестетикът все още действаше в организма й и приспиваше мисълта й, без да й действа аналгетично.

Тилмън бе прехвърлил много муниции и оръжия в един сак, който носеше на гърба си. В ръцете си вместо обичайния револвер „Уника“ носеше автомат FA-MAS, известен като „Рога“, на въоръжение във френската армия, оборудван с байонет и гранатомет. Това нещо ужасяваше Кенеди, приличаше на подобие на ножчето на швейцарската армия, само че създадено да сее смърт по всякакви начини.

Тръгнаха покрай стената на главната сграда, търсейки път да влязат вътре. Единствената врата, която откриха, се оказа заварена за касата. Прозорците бяха много високо над главите им и тъй като Кенеди не можеше да се катери, въжетата бяха крайна мярка.

Видяха още стълбове с камери, поставени на равни разстояния покрай оградата. Никоя от тях не помръдваше, а по кабелите им, които Тилмън провери с фазомера, не течеше ток.

Когато стигнаха до фасадата на постройката, погледнаха предпазливо към асфалтова площадка, която приличаше на военен плац. Повърхността й бе изровена и напукана, през дупките в нея буйно растяха бурени, но имаше странни аномалии, които двамата си посочиха един на друг шепнешком. Оградата беше с идеална форма, веригите и катинарите бяха чисти от ръжда и здрави, а бурените бяха полегнали, все едно наскоро са прегазени от оживено движение.

Тилмън нямаше желание да излиза на открито, макар вече да знаеха, че няма камери, от които да се страхуват. Но имаше прекалено много други удобни точки, от които можеха да ги забележат. Върнаха се обратно зад сградата, където на места асфалтът отстъпваше пред пръст и прах, а тесни пространства отделяха основната сграда от някои от сателитните здания.