Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Намерихме го, Лио — каза тя. — Това е.

Това беше сградата от снимката от тайника на Стюарт Барлоу под плочата на пода — онази, на чиято обратна страна той бе записал списъка от свитъци и кодекси, в които се съдържа Евангелието на Юда.

Краят на пътуването е бил заложен в самото му начало.

На Тилмън му трябваха десет минути, за да се увери, че камерите не работят.

Най-напред забеляза, че са сложени на подвижни платформи, които увеличаваха ъгъла им на виждане, като се въртяха странично. Но не помръдваха от местата си, дори не бяха в най-добра позиция за наблюдение. Лявата камера бе насочена право напред, а дясната бе обърната странично към нея. И двете гледаха към едно и също място и бяха слепи за голям отрязък вдясно.

Можеше да се дължи на повреда в механиката, заради която камерите да са спрели да се движат, но въпреки това да продължават да предават сигнал. Тилмън се възползва от мъртвата зона, за да се прекоси улицата и да се приближи до основата на по-близкия стълб. С дигитален фазомер провери жиците и установи, че по тях в момента не тече ток.

И тъй като вече нямаше нужда да се крие от нищо, върна се през улицата при Кенеди и й даде знак, че е чисто.

— Нищо — каза той. — Няма ток. Или са изключени от централното табло, или в целия район е спряно електричеството.

Кенеди му посочи първите улични лампи, които почваха да премигват на няколко пресечки от тях. Всички улични лампи край тях бяха счупени, така че ако имаше спиране на тока, то беше в много малък район. Тилмън се замисли.

— Смятам, че тук трябва да се разделим — каза той на Кенеди.

— Какво? — бе шокирана тя. — Какви ги приказваш, Тилмън? Заедно сме във всичко. Знам, че не мога да се бия, но не съм изминала хиляди километри, за да те целуна по бузата и да ти помахам за сбогом. Идвам с теб. Не се съмнявай в това.

Той сякаш не я чу. Започна да се отдалечава още преди тя да спре да говори. Тръгна обратно към линкълна. Кенеди затича след него, за да го настигне.

— Говоря сериозно — каза тя. — Можеш да ме надбягаш, но не и да ме спреш да вляза, освен ако не ме завържеш и не ми запушиш устата, а ако дори опиташ да направиш подобна глупост, ще се боря с всички сили и ще вдигам толкова шум, че ще ни забележат от километър. Повтарям, Лио: заедно сме във всичко. До самия шибан край.

Вече бяха стигнали до колата. Тилмън отвори задната врата със замах, след това се обърна и се взря в очите й.

— Ти си ченге, Хедър — каза той. — Ти си на страната на закона.

— Спрях да бъда ченге, когато ме принудиха да напусна, забрави ли?

— Но въпреки това си тук като ченге. Защото има убити хора и твоята работа е да се погрижиш убийците да си платят.

— Не ме слушаш, Лио — с мъка сдържаше тя гнева си. — Това вече не е моя работа. Всичко, което правя тук, е два, че и три пъти незаконно. Действам извън юрисдикцията си, не съм повече полицай и съм издирван беглец. Всичко отдавна престана да бъде в името на закона. Вече става въпрос само за справедливост.

Той не откъсваше очи от нейните. Изчакваше, преценяваше, търсеше някакъв знак.

— Каква справедливост?

— Какво?

— За каква справедливост става въпрос, Хедър?

Тя се взря в него объркана и вдигна здравата си ръка.

— Да не би да има повече от един вид?

— Има много видове. А този, от който аз се интересувам, е най-лошият от всички. Най-мръсният. Око за око. Те са убили жена ми и децата ми. Взеха ми всичко, абсолютно всичко. Но нямаха доблестта да убият мен. Тринайсет години. Тринайсет години на този свят, в които ме оставиха в абсолютна шибана самота. Остана ми само да им върна това, което заслужават.

Той се пресегна в колата и вдигна задната седалка. Това, което се откри под нея, беше точно толкова шокиращо, колкото и думите му: два автомата, поне четири пистолета, ленти и кутии с амуниции, множество лъскави черни пластмасови торби с размерите на тухли, върху които бе написано „ПЛАСТИЧЕН ЕКСПЛОЗИВ С4“.

Кенеди зяпна, после затвори уста. Не знаеше какво да каже и когато най-накрая намери думи, те никак не бяха подходящи:

— Лио… грешиш. Много грешиш за това!

Той не се засегна. Само се усмихна тъжно.

— Какво, да не мислиш, че все още има надежда някой от семейството ми да е оцелял, Хедър? След тринайсет години?

Кенеди понечи да се хвърли като атентатор самоубиец с главата напред в невероятна лъжа. Но лъжата й заседна на гърлото.

— Не — каза тя. — Аз… не мисля, че още са живи.

Хвана се за очевидната сламка.