Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Трябваше да се придържа към черните пътища, макар те да бяха по-разбити и на тях колата да бе по-забележима. Когато падна мрак, той пусна фаровете на дълги светлини и намали до шейсет километра в час — това беше компромисната скорост, която хем щеше да ги закара достатъчно бързо до крайната им цел преди издирването им да премине границата, хем щеше успешно да ги прекара покрай дупките, а не да ги завре в тях.

Нощната пустиня бе огромна като континент и те бяха единствените му обитатели: гъсеница от светлина с фарове вместо очи, които опипваха тъмнината, и клатещият се линкълн вместо тяло и опашка. Тилмън усети как потъва в мечтание: Ребека и децата му говореха или поне виждаше лицата им и чуваше звуци, които приличаха на гласовете им. Но не произнасяха конкретни думи и той нямаше нужда да им отговаря. Но смисълът на това, което искаха да му съобщят, беше: скоро .

Когато излязоха от мексиканския щат Сакатекас и им оставаха може би около петстотин километра, той взе да се оглежда за знак край пътя. Намери един и спря точно зад него, така че колата да не се вижда, освен ако някой специално не я търси. Не си направи труда да ляга, просто отпусна с няколко сантиметра назад седалката, затвори очи и заспа зад волана.

Сънищата му бяха безформени кошмари, над които обаче успяваше да изплува лицето на Ребека и да го призове да продължи.

Кенеди започна да се разбужда към 7 часа заедно с изгрева на слънцето. Промърмори нещо, обърна се, но не успя да се спаси от светлината, която й блестеше в очите. Гърлото й беше толкова сухо, че не можеше да преглътне, и я болеше, а главата й пулсираше в ритъма на сърцето.

— Господи — простена дрезгаво тя. — Къде… къде сме?

— Лопес Матеос — отвърна Тилмън. — От около петдесет километра край шосето е застроено, но все още не сме навлезли в самия град, а Шочимилко е на юг. Да кажем, че имаме още час път.

Подаде й бутилка вода и тя се изправи омаломощена, за да пие. Задържа първата глътка в устата си, след това започна да я пропуска на малки глътки през гърлото си. Въпреки това й се повдигна и й се зави свят. Но продължи да прави опити да се свести, докато Тилмън шофираше в мълчание. След като подутата лигавица на гърлото й леко се поотпусна, тя вече можеше да отпива по-големи глътки. Накрая изпразни цялата бутилка. От това болката в главата й не намаля, но тя се почувства малко по-способна да мисли въпреки нея.

Гледаше пред прозореца нижещите се анонимни предградия и бордеи, а умът й се фокусираше бавно и на пресекулки. Но когато Тилмън спря до безкрайната редица от едноетажни сгради, отначало не проумя защо го прави. След това до носа й достигна миризмата на храна: яйца, хляб и нещо пикантно. Стомахът й направи още няколко агресивни пируета, но въпреки гаденето усети, че е гладна.

В дъното на голата, но въпреки това оживена закусвалня ядоха пържени яйца с чили сос върху царевични тортили и малки кифлички, току-що извадени от фурната. Кенеди бе наметнала шал върху раменете си, за да скрие гипса, и ядеше с една ръка. Храната й се стори неочаквано вкусна, а Тилмън я остави да си лапа лакомо на спокойствие. Чак когато тя омете всичко, той заговори делово:

— Трябва да знам къде отиваме. Ти каза Шочимилко и ние сме вече почти там. Но какъв е адресът, като стигнем? На някое определено място ли отиваме?

— Няма адрес — каза Кенеди и бутна празната чиния. Заедно със закуската бе погълнала два парацетамола и след като утоли глада си и лекарството започна да действа, вече започваше да се чувства като човешко същество.

— Но знам, че е на място, обслужвано от определена електрическа подстанция, и мисля, че ще се окаже нещо голямо. Може би цяла сграда с офиси или бизнес парк.

Разказа на Тилмън за Питър Бонвил и необяснимите несъответствия в електропотреблението, които го бяха накарали да влезе в следите на племето на Юда. Тилмън се бе смръщил съсредоточено и попиваше информацията. Изчака я да свърши и чак тогава зададе въпрос:

— Това отскоро ли е?

— Отпреди два месеца. Отпътувал е от Мексико Сити с катастрофиралия полет 124. А самолетът е свален в същия ден, в който е бил убит Стюарт Барлоу.

— Да не би да смяташ, че има връзка?

Кенеди сви рамене.

— Не ми се струва вероятно. Доколкото ми е известно, Барлоу и Бонвил никога не са се срещали и не са общували. Не са се движили в едни и същи среди. Единствената връзка е, че и двамата представляват заплаха за Майкъл Бранд и неговия… ами народ, предполагам. Народът, който го е изпратил на мисия.